Вместо да продължи разпита, началникът произнесе дълга реч за опасността, на което се излага един дребен гражданин, когато се бърка в политиката.
Той прибави към това встъпление и дълго изложение за силата и дейността на господин кардинала, тоя несравним министър, победител на бившите министри и пример за бъдещите, на чиято сила и дейност никой не можеше да се противопостави безнаказано.
След втората част на речта си той впи ястребов поглед в клетия Бонасийо и му предложи да помисли за сериозността на положението, в което се намира.
Търговецът беше вече размислил: той проклинаше деня, в който господин дьо Ла Порт бе намислил да го ожени за кръщелницата си, и особено часа, в който тази кръщелница бе приета на служба при кралицата.
Основна черта в характера на Бонасийо беше дълбокият му егоизъм, смесен с отвратително скъперничество, и всичко това подправено с крайна страхливост. Любовта, която му беше вдъхнала младата му жена, беше съвсем второстепенно чувство и не можеше да се бори с първичните чувства, които току-що изброихме.
Бонасийо наистина се замисли върху това, което му казаха.
— Господин началник — започна той студено, — вярвайте, че познавам и ценя повече от всеки друг достойнствата на несравнимия кардинал, от когото имаме честта да бъдем управлявани.
— Наистина ли? — запита подозрително началникът. — Ако е действително така, как попаднахте в Бастилията?
— Как попаднах или по-скоро защо попаднах — възрази господин Бонасийо, — напълно ми е невъзможно да ви кажа, тъй като и аз самият не зная. Но съм уверен не защото съм обидил, и то съзнателно, господин кардинала.
— Но все пак трябва да сте извършили някакво престъпление, защото сте обвинен в държавна измяна.
— В държавна измяна! — извика ужасен господин Бонасийо. — В държавна измяна! Как може един беден търговец, който мрази хугенотите и презира испанците, да бъде обвинен в държавна измяна? Разсъдете, господине, това е напълно невъзможно.
— Господин Бонасийо — каза началникът, като погледна обвиняемия, сякаш малките му очи имаха способността да четат в най-потайните кътчета на сърцето, — господин Бонасийо, вие имате ли жена?
— Да, господине — отвърна разтреперан търговецът, като чувствуваше, че сега вече работата ще се обърка. — Да, или по-скоро имах жена.
— Как така имахте? Какво сторихте с нея, че сега вече нямате жена?
— Отвлякоха ми я, господине.
— Отвлякоха ли ви я? — учуди се началникът, — А! — Бонасийо разбра по това „А!“, че работата все повече и повече се обърква.
— Отвлекли са я, значи! — продължи началникът. — А знаете ли, кой я е отвлякъл?
— Мисля, че зная.
— Кой?
— Забележете, господин началник, че аз нищо не твърдя, а само подозирам.
— Кого подозирате? Хайде, отговорете откровено. — Господин Бонасийо съвсем се обърка. Да отрече ли всичко, или всичко да каже? Ако отрече всичко, можеше да помислят, че той знае много и не смее да признае. Ако каже всичко, ще докаже, че има добро желание. И той реши да каже всичко.
— Подозирам — започна той — един мургав, висок мъж, който прилича напълно на знатен благородник. Стори ми се, че той ни проследи няколко пъти, когато чаках жена си пред входа на Лувър, за да я заведа у дома.
Началникът сякаш стана малко неспокоен.
— Името му? — запита той.
— О, името му не зная, но ако някога го срещна, ще го позная веднага, уверявам ви, дори между хиляда души.
Началникът се намръщи.
— Между хиляда души ли ще го познаете, казвате? — продължи той.
— Искам да кажа — продължи Бонасийо, като видя, че сбъркал, — искам да кажа…
— Вие отговорихте, че ще го познаете — каза началникът. — Добре, за днес това е достатъчно. Преди да продължим по-нататък, трябва да уведомим едно лице, че вие познавате похитителя на жена си.
— Но аз не съм ви казал, че го познавам! — извика отчаян Бонасийо. — Напротив, казах ви…
— Изведете затворника — заповяда началникът на двамата полицаи.
— Къде да го заведем? — попита писарят.
— В някоя килия.
— В коя килия?
— О, боже мой, в която и да е, само да се затваря по-добре! — отвърна началникът с равнодушие, което ужаси бедния Бонасийо.
„Уви, уви! — каза си той. — Какво нещастие ме сполетя. Жена ми навярно е извършила някакво страшно престъпление. Мислят, че съм й съучастник и ще ме накажат за едно с нея: тя е говорила, признала е, че ми е казала всичко. Жените са толкова слаби! Някоя килия, коя да е! Така! Нощта ще мине бързо, а утре изтезания на колелото, бесилка! О, боже мой! Боже мой! Смили се над мене!“