Без да обръщат никакво внимание на оплакванията на Бонасийо — навярно това беше нещо обикновено за тях, — двамата полицаи хванаха затворника подръка и го изведоха, а началникът започна да пише бързо някакво писмо, което неговият писар чакаше да вземе.
Бонасийо не мигна не защото килията беше неудобна, а защото тревогите му бяха много големи. Той прекара цялата нощ на столчето си и потреперваше при най-малкия шум. Когато първите слънчеви лъчи се плъзнаха в килията, стори му се, че зората е придобила траурни оттенъци.
Изведнъж той чу, че някой дърпа резетата и подскочи с ужас. Помисли, че идват да го вземат, за да го отведат на-бесилката. И когато видя, че вместо очаквания палач влезе вчерашният полицейски началник с писаря си, малко остана да им се хвърли на врата.
— Вашата работа много се усложни от снощи, драги мой — каза му началникът, — и аз ви съветвам да кажете самата истина. Само с разкаяние можете да смекчите гнева на кардинала.
— Аз съм готов да кажа всичко — извика Бонасийо, — поне всичко, което зная. Разпитайте ме, моля ви.
— Първо, къде е вашата жена?
— Нали ви казах, че ми я отвлякоха.
— Да, но вчера в пет часа следобед тя я избягала благодарение на вас.
— Жена ми е избягала! — викна Бонасийо. — О, нещастница! Но, господине, ако тя е избягала, аз не съм виновен за това, кълна ви се.
— Защо сте ходили тогава при съседа си господин д’Артанян, с когото сте разговаряли дълго през деня?
— Ах, да, господин началник, да, това е истина и признавам, че сгреших. Да, бях при господин д’Артанян.
— Каква беше целта на вашето посещение?
— Помолих го да ми помогне да намеря жена си. Мислех, че имам право да я търся. Лъгал съм се, както изглежда, и много ви моля да ми простите.
— Какво отговори господин д’Артанян?
— Господин д’Артанян обеща, че ще ми помогне. Но скоро забелязах, че ме е излъгал.
— Вие заблуждавате правосъдието! Господин д’Артанян се е уговорил с вас и въз основа на тази уговорка той изгонил полицаите, които бяха задържали жена ви, и я освободил от всякакви преследвания.
— Господин д’Артанян е отвлякъл жена ми! Ха, какво говорите?
— За щастие господин д’Артанян е в ръцете ни и вие ще имате очна ставка с него.
— Ах, слава богу! Много се радвам — извика Бонасийо. — Ще ми бъде приятно да видя познато лице.
— Доведете господин д’Артанян — каза началникът на двамата полицаи.
Двамата полицаи въведоха Атос.
— Господин д’Артанян — каза началникът, като се обърна към Атос, — разкажете какво се е случило между вас и господина.
— Но този човек не е господин д’Артанян! — извика Бонасийо.
— Как! Не е ли господин д’Артанян? — възкликна началникът.
— Разбира се, че не е — отвърна Бонасийо.
— Как се казва господинът? — запита началникът.
— Не мога да ви кажа, не го познавам.
— Как! Не го ли познавате?
— Не.
— Никога ли не сте го виждали?
— Виждал съм го, но не зная как се казва.
— Вашето име? — запита началникът.
— Атос — отвърна мускетарят.
— Но това не е човешко име, това е име на планина! — извика бедният началник, който започваше да се обърква.
— Това е името ми — каза спокойно Атос.
— Но вие сте казвали, че се казвате д’Артанян.
— Аз ли?
— Да, вие.
— Извинете, попитаха ме: „Вие ли сте господин д’Артанян?“ Отговорих: „Така ли мислите?“ Полицаите се развикаха, че са уверени в това. Не исках да им противореча. Всъщност можеше да се лъжа.
— Господине, вие оскърбявате достойнството на правосъдието.
— Ни най-малко — каза спокойно Атос.
— Вие сте господин д’Артанян.
— Виждате ли, че и вие твърдите това.
— Господин началник — извика на свой ред Бонасийо, — уверявам ви, че тук не може да има никакво съмнение. Господин д’Артанян ми е наемател и следователно, макар че не ми плаща наема, а може би точно за това, аз го познавам много добре. Господин д’Артанян е млад, едва деветнадесет или най-много двадесетгодишен момък, а господинът е най-малко на тридесет години. Господин д’Артанян служи в гвардията на господин Де-з-Есар, а господинът е от мускетарската рота на господин дьо Тревил: погледнете униформата, господин началник, погледнете униформата.
— Вярно — прошепна началникът, — вярно е, дявол да го вземе.
В това време вратата бързо се отвори и някакъв пратеник, доведен от един ключар в Бастилията, предаде на началника писмо.
— О! Нещастницата! — извика началникът.
— Как? Какво казвате? За кого говорите, господине?