Каретата, спряла за миг, потегли, мина през тълпата, продължи пътя си, навлезе в улица Сент Оноре, зави в улица Добри деца и спря пред ниска врата.
Вратата се отвори, двама полицаи поеха Бонасийо, придържан от полицейския чиновник: вмъкнаха го в тесен вход, изкачиха го по някаква стълба и го оставиха в една чакалня.
Всичко това стана, без той да вземе някакво участие.
Бе вървял, както се върви насън. Бе видял околните предмети като в мъгла. Ушите му бяха доловили някакви звуци, без да ги разберат. Можеха да го екзекутират в тоя миг и той нямаше да направи нито едно движение, за да се защити, нямаше да издаде нито вик, за да поиска милост.
Опрял гръб о стената и отпуснал ръце, той си остана на пейката, там където го бяха сложили полицаите.
Но като се огледа и видя, че няма нищо страшно, че не го заплашва никаква опасност, че диванът е доста мек, че стената е покрита с хубава кордованска кожа, че тежките завеси от червен дамаск на прозореца, които се поклащаха, са прибрани със златни верижки, той разбра полека-лека, че страхът му е бил прекомерен и почна да движи главата си отдясно наляво и отдолу нагоре.
При това движение, на което никой не му попречи, той до би малко смелост и се реши да свие единия си крак, после другия. Най-после се опряна ръцете си, подигна се от дивана и се изправи.
В същия миг офицер с приятна външност дръпна една завеса, размени още две-три думи с лице, което се намираше в съседната стая, и се обърна към затворника:
— Вие ли се казвате Бонасийо? — попита той.
— Да, господин офицер — промълви търговецът ни жив, ни умрял. — На вашите услуги.
— Влезте — каза офицерът.
И той се отдръпна, за да даде път на търговеца. Бонасийо без да възразява, влезе покорно в стаята, където, изглежда го очакваха.
Това беше обширен кабинет със стени, украсени всевъзможни оръжия и където не долиташе никакъв шум отвън — гореше вече огън, макар да беше едва краят на септември. Четвъртита маса, покрита с книги и книжа, върху които беше разгърната грамадна карта на града Ла Рошел, заемаше средата на стаята.
Пред камината стоеше човек със среден ръст, с горд надменен вид, с проницателен поглед и широко чело, със слабо лице, което изглеждаше още по-удължено от острата, брадичка, над която бяха засукани мустаци. Макар че този човек едва ли имаше тридесет и шест — тридесет и седем години, косата, мустаците и брадичката му бяха прошарени. Той нямаше шпага, но приличаше напълно на военен и лекият прах по ботушите му показваше, че през деня е яздил.
Този човек беше Арман Жан Дюплеси, кардинал дьо Ришельо, не такъв, какъвто ни го представят, грохнал като старец, страдащ като мъченик, отпаднал, с угаснал глас, потънал в грамадно кресло като в гроб, човек, който живее само със силата на духа си и поддържа борбата в Европа само с вечното напрежение на мислите си, а такъв, какъвто беше в действителност по онова време, с други думи, ловък и любезен кавалер, вече с отслабнало тяло, но поддържан от оная духовна сила, която го направи една от най-изключителните личности, които някога са съществували — Ришельо, който бе подкрепил дук дьо Невер във владенията му в Мантуа, който бе превзел Ним, Кастр и Юзе и бе готов да изгони англичаните от остров Ре и да започне обсадата на Ла Рошел.
От пръв поглед нищо в него не показваше, че е кардинал, и за ония, които не го познаваха по лице, беше невъзможно да отгатнат пред кого се намират.
Нещастният търговец стоеше прав до вратата, докато очите на мъжа, който описахме преди малко, се устремиха в него, сякаш искаха да проникнат дълбоко в миналото му.
— Този ли е Бонасийо? — запита той след кратко мълчание.
— Да, монсеньор — отвърна офицерът.
— Добре, дайте ми тези книжа и ни оставете. — Офицерът взе от масата посочените книжа, предаде ги на мъжа, който ги искаше, поклони се до земята и излезе.
Бонасийо позна, че това са показанията му в Бастилията. От време на време мъжът до камината вдигаше очи от книжата и ги забиваше като кинжал чак вдън сърцето на клетия търговец.
След десетминутно четене и десетминутно наблюдение кардиналът беше наясно.
— Този глупак никога не е участвувал в заговори — промърмори си той. — Но, все едно, да видим.
— Вие сте обвинен в държавна измяна — каза бавно кардиналът.
— Казаха ми вече това, монсеньор — извика Бонасийо, като се обърна към мъжа, който го разпитваше, с титлата, която беше чул от офицера, — но кълна ви се, че не зная нищо.
Кардиналът се сдържа да не се усмихне.
— Вие сте били в заговор с жена си, с госпожа дьо Шеврьоз и с милорд Бъкингамския дук.