— Къде?
— В спалнята си…
— Добре.
— Когато й предали някаква кърпичка, изпратена от нейната прислужничка…
— После?
— Кралицата веднага се развълнувала много и въпреки червилото, което покривало лицето й, пребледняла.
— После! После!
— Но тя станала и казала с променен глас: „Госпожи, почакайте ме десет минути, скоро ще се върна“. Отворила вратата на спалнята и излязла.
— Защо госпожа дьо Ланоа не ви е уведомила веднага?
— Нищо още не било положително. Освен това кралицата казала: „Госпожи, почакайте ме“, и ти не посмяла да не се покори на кралицата.
— Колко време се е бавила кралицата?
— Три четвърти час.
— Никоя от дамите й ли не я е придружавала?
— Само доня Естефания.
— После върнала ли се е?
— Да, но само за да вземе едно ковчеже от розово дърво с нейния герб и веднага излязла.
— А когато се е върнала после, донесла ли е ковчежето?
— Не.
— Госпожа дьо Ланоа знае ли какво е имало в това ковчеже?
— Да, диамантеният накит, който Негово величество подарил на кралицата.
— И тя се е върнала без ковчежето?
— Да. И госпожа дьо Ланоа предполага, че тя го е подарила на Бъкингам.
— Уверена е в това.
— Как така!
— През деня госпожа дьо Ланоа в качеството си на придворна дама на кралицата потърсила ковчежето, престорила се, че се тревожи за изчезването му, и накрая попитала кралицата какво е станало с него.
— А кралицата?…
— Кралицата силно се изчервила и казала, че вечерта се е повредил един диамант и е изпратила накита на златаря си да го поправи.
— Трябва да се намине към него и да се провери истина ли е това или не.
— Аз наминах.
— Е! И какво каза златарят?
— Златарят не знае такова нещо.
— Добре! Добре! Рошфор, всичко не е загубено и може пък… може пък всичко да е за добро!
— Всъщност аз не се съмнявам, че геният на Ваше високопреосвещенство…
— Ще поправи глупостите на своя служител, нали?
— Точно това щях да кажа, ако Ваше високопреосвещенство ме бяхте оставили да довърша мисълта си.
— Сега знаете ли къде са се крили дукеса дьо Шеврьоз и Бъкингамският дук?
— Не, монсеньор, моите хора не ми дадоха положителни сведения по този въпрос.
— А аз зная.
— Вие ли, монсеньор?
— Да, или поне подозирам. Крили са се — единият на улица Вожирар номер двадесет и пет, а другият на улица Ла Арп номер седемдесет и пет.
— Ваше високопреосвещенство, желаете ли да арестувам и двамата?
— Много е късно. Заминали са.
— Няма значение, можем все пак да се уверим.
— Вземете десет мои гвардейци и претърсете двете къщи.
— Отивам, монсеньор.
И Рошфор изскочи от кабинета.
Като остана сам, кардиналът помисли малко, после позвъня за трети път.
Яви се същият офицер.
— Доведете затворника — рече кардиналът.
Въведоха пак Бонасийо и офицерът по знак на кардинала се оттегли.
— Вие ме излъгахте — каза строго кардиналът.
— Аз ли! — възкликна Бонасийо. — Аз да излъжа Ваше високопреосвещенство!
— Жена ви не е ходила на улица Вожирар и на улица Ла Арп при търговци на платно.
— А при кого е ходила, боже мой?
— Ходила е при дукеса дьо Шеврьоз и при Бъкингамския дук.
— Да — отвърна Бонасийо, като се задълбочи в спомените си, — да, така е, ваше високопреосвещенство, имате право. Много пъти се чудех пред жена си как може търговци на платно да живеят в такива къщи, в къщи без фирми, а жена ми винаги се смееше. Ах, монсеньор! — продължи Бонасийо, като се хвърли в краката на негово високопреосвещенство. — Ах, вие сте самият кардинал, великият кардинал, геният, пред когото цял свят се прекланя!
Колкото и нищожно да беше тържеството над такова жалко създание като Бонасийо, кардиналът все пак изпита някакво удоволствие. После, почти в същия миг, сякаш нова мисъл му мина през ума, усмивка пробягна на устните му и тон протегна ръка на търговеца:
— Станете, приятелю — каза му той. — Вие сте почтен човек.
— Кардиналът ми докосна ръката! Аз докоснах ръката на великия мъж! — извика Бонасийо. — Великият мъж ме нарече свой приятел!
— Да, приятелю, да! — продума кардиналът с оня бащински глас, с който умееше понякога да говори, но който можеше да заблуди само тези, които не го познаваха. — Вие сте обвинен несправедливо и трябва да бъдете възнаграден: ето вземете тая кесия със сто пистола и ми простете.
— Да ви простя, монсеньор! — възкликна Бонасийо, който не се решаваше да вземе кесията, навярно се боеше този привиден подарък да не е някаква шега. — Но вие имате пълно право да ме арестувате, да ме подложите на мъчения, имате право да ме обесите: вие сте господарят и аз не бих могъл да кажа нито думичка. Да ви простя, монсеньор! Кажете, така ли мислите?