— Дайте ми тогава писмото, госпожо — рече канцлерът.
— Ще го дам само на краля, господине — заяви Ана.
— Ако кралят искаше това писмо да бъде предадено на него, госпожо, щеше да ви го поиска сам. Повтарям ви, аз съм натоварен да изискам писмото и ако вие не го дадете…
— Е?
— Пак аз съм натоварен да го взема от вас.
— Как, какво искате да кажете?
— Дадена ми е пълна свобода, госпожо, и съм упълномощен да потърся съмнителното писмо в самата вас, Ваше величество.
— Какъв ужас! — извика кралицата.
— Моля ви, госпожо, улеснете задачата ми.
— Вашето поведение е позорно насилие! Знаете ли това, господине?
— Кралят заповяда, госпожо, извинете ме.
— Няма да понеса това: не, не. по-скоро ще умра! — извика кралицата, в която се бунтуваше гордата кръв на испанката и австрийката.
Канцлерът се поклони ниско, после с явното намерение да не отстъпи нито крачка в изпълнението на задачата, която му беше възложена, и както би направил палач в стаята за изтезания, той се приближи към Ана Австрийска, от очите на която в същия миг бликнаха яростни сълзи.
Кралицата, както вече казахме, бе чудно хубава. Беше деликатно да се възлага на когото и да било такава задача, но от силна ревност към Бъкингам кралят беше стигнал дотам, че не ревнуваше вече от никого другиго.
Навярно канцлерът Сегие потърси в тоя миг с поглед въжето на прословутата камбана, но като не го намери, се примири и посегна към мястото, където кралицата бе признала, че се намира писмото.
Ана Австрийска отстъпи крачка назад, тъй бледа, сякаш щеше да умре. За да не падне, тя се опря с лявата си ръка на масата, която се намираше зад нея, а с дясната измъкна от пазвата си писмото и го подаде на канцлера.
— Вземете, господине, ето писмото — извика кралицата с пресекващ и разтреперан глас, — вземете го и ме освободете от отвратителното си присъствие.
Канцлерът, който също трепереше от лесно обяснимо вълнение, взе писмото, поклони се до земята и се оттегли. Вратата едва се затвори след него и кралицата падна почти в безсъзнание в ръцете на своите дами.
Канцлерът занесе писмото на краля, без да хвърли, поглед върху него. Кралят го взе с разтреперана ръка, потърси адреса — то не беше надписано, — пребледня силно, отвори го бавно и после, като разбра още от първите думи, че е до испанския крал, много бързо го прочете.
То беше план за борба срещу кардинала. Кралицата предлагаше на брат си и на австрийския император, които бяха оскърбени от политиката на Ришельо, която вечно се стремеше да унизи австрийския кралски двор, да обявят при видно война на Франция и да наложат като условие за мир отстраняването на кардинала. Но за любов не се споменаваше нито дума в писмото.
Радостен, кралят се осведоми дали кардиналът е още в Лувър. Казаха му, че Негово високопреосвещенство чака в кабинета заповедите на Негово величество.
Кралят отиде веднага при него.
— Знаете ли, дук — каза му той, — вие сте имали право, а аз съм се лъгал. Цялата интрига е политическа, а за любов не става и дума в това писмо. Вземете го. В замяна на това в него се говори много за вас.
Кардиналът взе писмото и го прочете най-внимателно. После го препрочете.
— Е, Ваше величество! — рече той. — Виждате докъде стигат моите неприятели: заплашват ви с две войни, ако не ме отстраните. На ваше място, сир, аз действително бих отстъпил на тези тъй могъщи настоявания, а и за мене ще бъде истинско щастие да се оттегля от политиката.
— Какво говорите, дук?
— Казвам, сир, че здравето ми се руши в тези напрегнати борби и безконечна работа. Казвам, че по всяка вероятност не ще мога да издържа преумората при обсадата на Ла Рошел и по-добре ще бъде да назначите там или господин дьо Конде, или господин дьо Басомпиер, или пък някой храбър мъж, работата на когото е да воюва, а не мене, духовника, когото непрестанно отклоняват от призванието му и го карат да се занимава с неща, към които няма никакво влечение. Ще бъдете по-спокоен във вътрешния живот на страната, сир, а не се съмнявам, че ще затвърдите славата си и в чужбина.
— Господин дук — отговори кралят, — разбирам, бъдете спокоен. Всички лица, споменати в това писмо, ще получат такова наказание, каквото заслужават, дори и самата кралица.
— Какво говорите, сир? Пази боже, кралицата да изпита и най-малката неприятност заради мене! Тя винаги ме е смятала за свой враг, сир, но ваше Величество можете да потвърдите, че аз винаги съм я защищавал най-горещо дори срещу вас. О, ако тя петнеше честта ви, Ваше величество, друг въпрос, аз пръв щях да кажа: „Никаква милост, сир, никаква милост за престъпницата!“ За щастие не е така и Ваше величество още веднъж се уверихте в това.