— Добре. Ще ви чакам. Не ми се сърдите, нали?
— Аз! Не, никак.
— До скоро виждане тогава.
— До скоро виждане.
Бонасийо целуна ръка на жена си и бързо излезе.
— Да — каза си госпожа Бонасийо, когато мъжът й хлопна пътната врата и тя остана сама, — само това липсваше на тоя глупак — да стане кардиналист! А аз, аз се заклех на кралицата, аз обещах на нещастната си господарка… Ах, боже мой, боже мой! Тя ще си помисли, че съм като ония подлеци, от които гъмжи в двореца и които са поставени там, за да я шпионират! Ах, господин Бонасийо! Никога не съм ви обичала много; а сега е по-лошо: мразя ви и се заклевам, че ще ми платите за това!
Тъкмо когато произнасяше тези думи, едно почукване на тавана я накара да дигне глава и глас, който идеше отгоре, й извика:
— Драга госпожо Бонасийо, отворете вратичката към коридора и ще сляза при вас.
XVIII
ЛЮБОВНИКЪТ И СЪПРУГЪТ
— Госпожо — подзе д’Артанян, като влизаше през вратата, която младата жена му отвори, — позволете ми да ви кажа, че имате много жалък мъж.
— Значи вие сте чули нашия разговор? — запита бързо госпожа Бонасийо, като погледна неспокойно д’Артанян.
— От начало до край.
— Но как така, боже мой?
— Имам си един начин, чрез него чух и по-оживения разговор, който водихте с полицаите на кардинала.
— И какво разбрахте от нашия разговор?
— Безброй неща: първо, че мъжът ви за щастие е тъп и глупав; после, че вие сте в затруднение, което много ме радва, защото то ми дава възможност да ви предложа услугите си, а бог е свидетел, че съм готов да се хвърля в огъня заради вас; и накрая, че на кралицата е необходим един смел, умен и предан човек, който да замине по нейна поръчка в Лондон. Аз имам поне две от трите качества, които са ви необходими, и дойдох. Госпожа Бонасийо не отговори, но сърцето й биеше от радост и скрита надежда блесна в погледа й.
— А какво уверение ще ми дадете — попита тя, — ако се съглася да ви поверя тая задача?
— Любовта ми към вас. Хайде, кажете, заповядайте: какво трябва да направя?
— Боже мой! Боже мой! — прошепна младата жена. — Как да ви поверя такава тайна, господине? Вие сте почти дете!
— Ясно, виждам, че някой трябва да гарантира за мене.
— Признавам, че това много би ме успокоило.
— Познавате ли Атос?
— Не.
— Портос?
— Не.
— Арамис?
— Не. Кои са тези господа?
— Кралски мускетари. Познавате ли господин дьо Тревил, техния капитан.
— О, да! Него познавам не лично, но често съм чувала да говорят на кралицата, че той е смел и честен благородник.
— И вие не се съмнявате, че той може да ви предаде заради кардинала, нали?
— О, не! Разбира се.
— Добре! Открийте му вашата тайна и го попитайте, колкото важна, ценна и страшна да е тя, можете ли да ми я доверите.
— Но тази тайна не е моя и аз не мога да я откривам така.
— Вие щяхте все пак да я поверите на господин Бонасийо — рече ядосан д’Артанян.
— Както се поверява писмо на някоя хралупа, на крилото на гълъб или пък на нашийника на куче.
— Но вие виждате, че аз ви обичам.
— Вие казвате това.
— Аз съм честен човек!
— Вярвам.
— И храбър!
— О, в това съм убедена.
— Тогава подложете ме на изпитание.
Госпожа Бонасийо погледна младежа, възпирана от последно колебание. Но в очите му гореше такъв пламък, гласът му звучеше така убедително, че трябваше да рискува всичко, за да спечели всичко. Кралицата можеше да бъде погубена както от прекалена предпазливост, така и от прекалено доверие. После, трябва да признаем, че неволното чувство, което изпитваше към този млад покровител, я накара да говори.
— Слушайте — каза му тя, — отстъпвам пред вашите увещания и ви се доверявам. Но заклевам ви се пред бога, който е наш свидетел, че ако ме предадете и враговете ми ме пожалят, ще се убия и ще обвиня вас за своята смърт.
— А аз ви се заклевам пред бога, госпожо — отговори д’Артанян, — че ако ме заловят, когато изпълнявам поръчката ви, ще умра, преди да кажа или да направя нещо, което би могло да злепостави когото и да било.
Тогава младата жена му повери страшната тайна, част от която той беше разкрил случайно на моста пред Самарянската черква.
Това беше взаимното им обяснение в любов.
Д’Артанян сияеше от радост и гордост. Тайната, жената, която обичаше, доверието и любовта го правеха великан.
— Тръгвам — каза той. — Тръгвам веднага.
— Как! Тръгвате! — извика госпожа Бонасийо. — А полка ви, а капитана?