— Заклевам се, вие ме накарахте да забравя всичко, скъпа Констанс! Да, имате право, трябва да взема отпуск.
— Още една пречка — прошепна тъжно госпожа Бонасийо.
— О! Аз ще преодолея тази пречка! — рече д’Артанян, след като поразмисли малко. — Бъдете спокойна.
— Как?
— Ще намеря още тази вечер господин дьо Тревил и ще го помоля да издействува за мене това благоволение от зет си, господин Де-з-Есар.
— Сега нещо друго.
— Какво? — запита д’Артанян, като видя, че госпожа Бонасийо не се решава да продължи.
— Вие може би нямате пари?
— „Може би“ е излишно — каза усмихнат д’Артанян.
— Тогава — продължи госпожа Бонасийо, като отвори един скрин и извади кесията, която преди половин час нейният мъж милваше така любовно — вземете тая кесия.
— Парите на кардинала! — разсмя се високо д’Артанян. Той, както си спомняте, благодарение на извадените плочки не беше пропуснал нито думичка от разговора между търговеца и жена му.
— Парите на кардинала — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие виждате, че кесията е доста внушителна.
— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Става двойно по-забавно! Ще спасим кралицата с парите на Негово високопреосвещенство.
— Вие сте мил и прекрасен момък — каза госпожа Бонасийо. — Бъдете уверен, че кралицата ще ви възнагради.
— О, аз съм вече щедро възнаграден! — извика д’Артанян. — Обичам ви и вие ми позволявате да ви го кажа. Не смеех и да се надявам на такова щастие!
— Тихо! — прошепна изтръпнала госпожа Бонасийо.
— Какво има?
— Някой говори на улицата.
— Това е гласът… — На мъжа ми. Да, познах го!
Д’Артанян се спусна към вратата и сложи резето.
— Мъжът ви няма да влезе, докато аз не си отида — рече той, — а когато си отида, вие ще му отворите.
— Но и аз трябваше да си отида. Как ще обясня изчезването на парите, ако съм тук?
— Имате право, трябва да излезем.
— Да излезем, но как? Ще ни види, ако излезем.
— Тогава да се качим в моята стая.
— Ах! — възкликна госпожа Бонасийо. — Вие казвате това с глас, който ме плаши!
При тези думи сълза блесна в очите на госпожа Бонасийо. Д’Артанян видя сълзата и смутен, трогнат, падна в краката й.
— В стаята ми ще бъдете в безопасност като в храм — каза той. — Давам ви честната си дума на благородник.
— Да вървим — съгласи се тя. — Доверявам се на вас, приятелю.
Д’Артанян дръпна внимателно резето и двамата, леки като сенки, се плъзнаха през вътрешната врата в коридора, изкачиха безшумно стълбата и влязоха в стаята на д’Артанян.
Като се прибраха горе, за по-голяма безопасност момъкът залости вратата. И двамата се приближиха до прозореца и през една пролука на капака видяха, че господин Бонасийо разговаря с някакъв мъж с мантия.
Като видя мъжа с мантията, д’Артанян подскочи, измъкна наполовина шпагата си и се спусна към вратата.
Беше непознатият от Мьон.
— Какво ще правите? — извика госпожа Бонасийо. — Погубвате ни.
— Аз се заклех да убия този човек! — възкликна д’Артанян.
— Животът ви в този миг е обречен и не принадлежи на вас. В името на кралицата забранявам ви да се излагате на каквато и да било опасност, която не е свързана с пътуването ви.
— А от ваше име нищо ли не заповядвате?
— От мое име — каза силно развълнувана госпожа Бонасийо, — от мое име ви моля. Но да послушаме, струва ми се, че говорят за мене.
Д’Артанян се приближи до прозореца и се ослуша.
Бонасийо беше отворил вратата и като видя, че квартирата му е празна, се върна при човека с мантията, когото беше оставил за малко сам.
— Отишла си е — рече той. — Върнала се е в Лувър.
— Уверени ли сте — запита непознатият, — че тя не е подозряла с какви намерения сте излезли?
— Да — отвърна самодоволно Бонасийо. — Тя е много повърхностна жена.
— Младият гвардеец в къщи ли си е?
— Не вярвам. Както виждате, капакът на прозореца му е затворен и никаква светлина не прозира през процепите.
— Все едно, трябва да се уверим.
— Как?
— Като почукаме на вратата му.
— Ще попитам неговия слуга.
— Вървете.
Бонасийо влезе у дома си, мина през същата врата, през която бяха минали двамата бегълци, изкачи се на площадката пред стаята на д’Артанян и почука.
Никой не отговори. Тая вечер Портос беше заел Планше за повече блясък. Д’Артанян внимаваше да не даде никакъв признак на живот.
Когато Бонасийо почука на вратата, момъкът и младата жена почувствуваха как трепнаха сърцата им.
— Няма никой у тях — каза Бонасийо.