— Все едно, да влезем, у вас ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото тука на прага.
— Божичко! — прошепна госпожа Бонасийо. — Няма да чуем вече нищо.
— Напротив — успокои я д’Артанян. — Ще чуваме още по-добре.
Д’Артанян дигна три-четири плочки и стаята му се превърна в ухо на Дионисий, простря едно килимче на пода, коленичи и направи знак на госпожа Бонасийо да се наведе и тя към отвора.
— Уверен ли сте, че няма никой? — запита непознатият.
— Отговарям за това — рече Бонасийо.
— И вие мислите, че жена ви?…
— Върнала се е в Лувър.
— Без да е говорила с никого другиго освен с вас?
— Уверен съм в това.
— Много е важно, разбирате ли?
— Значи сведенията, които ви съобщих, са ценни…
— Много ценни, драги ми Бонасийо, не крия.
— Тогава кардиналът ще бъде доволен от мене?
— Разбира се.
— Великият кардинал!
— Уверен ли сте, че в разговора си с вас жена ви не спомена никакви имена!
— Мисля, че не.
— Не спомена ли тя госпожа дьо Шеврьоз или господин дьо Бъкингам, или госпожа дьо Верне?
— Не, каза ми само, че иска да ме изпрати в Лондон, за да услужа на някаква високопоставена особа.
— Предател! — прошепна госпожа Бонасийо.
— Мълчете! — каза д’Артанян, като я хвана за ръката, която тя несъзнателно отпусна в неговата.
— И все пак — продължи човекът с мантията — вие сте постъпили глупаво, като не сте се престорили, че приемате поръчката. Сега щяхте да имате писмото, държавата, която се намира в опасност, щеше да бъде спасена и вие…
— И аз?
— Е! Вас кардиналът щеше да ви направи благородник…
— Той ли ви каза това?
— Да. Зная, че искаше да ви направи тази изненада.
— Бъдете спокоен — рече Бонасийо. — Жена ми ме обожава и има още време.
— Глупак! — прошепна госпожа Бонасийо.
— Тихо! — каза д’Артанян, като й стисна по-силно ръката.
— Как, има още време? — запита мъжът с мантията.
— Ще се върна в Лувър, ще повикам госпожа Бонасийо, ще й кажа, че съм размислил и ще изпълня поръчката, ще взема писмото и ще изтичам при кардинала.
— Добре! Побързайте. Ще се върна след малко, за да разбера какво сте направили.
Непознатият излезе.
— Подлец! — възкликна госпожа Бонасийо, като удостои по този начин с още една любезност мъжа си.
— Тихо! — повтори д’Артанян, като й стисна още по-силно ръката.
В този миг страшен рев прекъсна мислите на д’Артанян и на госпожа Бонасийо. Мъжът й беше открил, че кесията му е изчезнала и викаше за помощ.
— Боже мой! — уплаши се госпожа Бонасийо. — Ще събере целия квартал.
Бонасийо вика дълго, но такива викове се чуваха често, те не привлякоха никого от улица Гробарска, още повече че от известно време къщата на търговеца се ползуваше с доста лошо име и когато видя, че никой не иде, той излезе, като продължаваше да вика. След малко гласът му заглъхна по посока на улица Бак.
— Той си отиде, сега е ваш ред да вървите — каза госпожа Бонасийо. — Смелост, но най-вече предпазливост и не забравяйте, че принадлежите на кралицата.
— На нея и на вас! — заяви д’Артанян. — Бъдете спокойна, хубава Констанс, ще се върна достоен за нейната признателност, но дали ще бъда достоен за вашата любов?
Младата жена не отговори, само силна руменина обагри страните й. След малко д’Артанян излезе, загърнат и той с голяма мантия, войнствено повдигната от ножницата на дългата му шпага.
Госпожа Бонасийо го проследи с очи, с оня продължителен любовен поглед, с който жената изпраща мъжа, когото чувствува, че обича. Но когато той изчезна зад ъгъла на улицата, тя падна на колене, сплете ръце и извика: — Боже! Пази кралицата! Пази и мене!
XIX
ПЛАН ЗА ПОХОД
Д’Артанян отиде право у господин дьо Тревил. Той беше размислил, че след малко кардиналът щеше да бъде предупреден от проклетия непознат, който изглеждаше негов агент, и с право мислеше, че няма нито миг за губене.
Сърцето на момъка преливаше от радост. Представяше му се случай да придобие едновременно слава и да спечели пари и който като първо насърчение го сближаваше с жената, която обожаваше. Тоя случай, с една дума, правеше за него изведнъж повече, отколкото би посмял да очаква от провидението.
Господин дьо Тревил беше в приемната, обкръжен, както винаги, с благородници. Д’Артанян, познат като постоянен посетител в тоя дом, отиде право в неговия кабинет и каза да му доложат, че го очаква по важна работа.
Д’Артанян не чака и пет минути и господин дьо Тревил влезе. От пръв поглед и по радостта, която бе изписана на лицето му, достойният капитан разбра, че наистина се е случило нещо ново.