В същия миг четирима въоръжени до зъби мъже влязоха през страничната врата и се нахвърлиха върху Атос.
— Пипнаха ме! — извика Атос колкото му глас държи. — Бягай, д’Артанян, бягай, бягай! — И даде два изстрела с пистолета.
Д’Артанян и Планше не чакаха да ги подканят втори път. Те отвързаха двата коня, които чакаха при вратата, яхнаха ги, забиха шпаги в коремите им и препуснаха с всички сили.
— Знаеш ли какво стана с Атос? — обърна се д’Артанян към Планше, както препускаха.
— Ах, господине — рече Планше, — видях, че с двата изстрела той повали двама души, и ми се стори през стъклената врата, че се бие с останалите.
— Храбрият Атос! — прошепна д’Артанян. — И като си помисля, че трябва да го изоставя! Всъщност може и нас да ни сполети същото на две крачки оттук. Напред, Планше, напред! Ти си смел момък.
— Нали ви казах, господине — отвърна Планше. — Пикардийците се познават на дело. Пък и аз съм тук в родния си край, а това ме насърчава.
И двамата продължаваха да пришпорват с всички сили и стигнаха на един дъх до Сент Омер. В Сент Омер те оставиха конете да отпочинат, като ги държаха за поводите, да не би да се случи някоя неприятност, хапнаха на крак на улицата и продължиха пътя си.
На стотина крачки от вратите на Кале конят на д’Артанян падна и не можаха по никакъв начин да го дигнат — кръв шуртеше от ноздрите и очите му. Оставаше конят на Планше, но и той беше спрял и беше невъзможно да го накарат да тръгне.
За щастие, както казахме, те бяха на стотина крачки от града; оставиха двата коня насред пътя и изтичаха на пристанището. Планше показа на господаря си един благородник, който беше пристигнал със слугата си и вървеше на около петдесет крачки пред тях.
Те догониха скоро благородника, който, изглежда, много бързаше. Ботушите му бяха целите в прах и той питаше не може ли да замине веднага за Англия.
— Нищо по-лесно от това — отвърна собственикът на един кораб, готов да отплава, — но тая сутрин се получи заповед да не пропускаме никого без изрично разрешение от господин кардинала.
— Аз имам такова разрешение — каза благородникът, като извади един лист от джоба си. — Ето го.
— Заверете го тогава при началника на пристанището — рече собственикът — и елате с моя кораб.
— Къде ще намеря началника?
— Във вилата му.
— Къде се намира тази вила?
— На четвърт левга от града. Ето виждате ли там, в подножието на онова хълмче, покрива от плочи?
— Много добре! — каза благородникът.
И последван от своя слуга, той се запъти към вилата на началника.
Д’Артанян и Планше последваха благородника на петстотин крачки зад него. Щом излязоха от града, д’Артанян избърза и настигна благородника точно когато влизаше в една горичка.
— Господине — обърна се към него д’Артанян, — вие, изглежда, много бързате?
— Извънредно много, господине.
— Съжалявам, господине — продължи д’Артанян, — защото и аз много бързам и исках да ви помоля да ми направите една услуга.
— Каква услуга?
— Да ми отстъпите да мина пръв.
— Невъзможно — заяви благородникът, — изминах двеста и шестдесет левги за четиридесет и четири часа и трябва утре на обед да бъда в Лондон.
— Аз изминах същия път за четиридесет часа и трябва утре в десет часа сутринта да бъда в Лондон.
— Много съжалявам, господине, но аз дойдох пръв и няма да мина втори.
— Много съжалявам, господине, но аз дойдох втори и ще мина пръв.
— По служба на краля! — заяви благородникът.
— По лична работа! — заяви д’Артанян.
— Вие като че искате да се скарате с мене?
— Дявол да го вземе! А какво друго?
— Какво желаете?
— Искате ли да знаете?
— Разбира се.
— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.
— Струва ми се, че се шегувате.
— Аз не се шегувам никога.
— Оставете ме да мина
— Няма да минете.
— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!
— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.
Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.
— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.
Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.
За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше: