— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис. При третия удар благородникът падна като сноп. Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза: „Един за вас.“
— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.
Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.
Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.
После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.
Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.
Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.
— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.
И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.
— Чакай — обади се д’Артанян.
Той извади кърпата си и му запуши устата.
— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.
Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.
— А сега — каза д’Артанян — при началника!
— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.
— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.
И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник
Доложиха, че е дошъл конт дьо Вард. Д’Артанян влезе.
— Имате ли разрешение, подписано от кардинала? — запита началникът.
— Да, господине — отвърна д’Артанян. — Ето го.
— Аха! Редовно е, а и препоръката е добра — каза началникът.
— Много естествено — заяви д’Артанян, — аз съм от най-верните му хора.
— Изглежда, че Негово високопреосвещенство иска да попречи на някого да отиде в Англия.
— Да, на някой си д’Артанян, беарнски благородник, който е тръгнал от Париж с трима свои приятели с намерение да отиде в Лондон.
— Познавате ли го лично? — попита началникът.
— Кого?
— Този д’Артанян.
— Много добре го познавам.
— Кажете ми тогава как изглежда.
— Нищо по-лесно от това.
И д’Артанян му описа с най-малки подробности външността на конт дьо Вард.
— Придружава ли го някой?
— Да, един слуга на име Любен.
— Ще следим за тях и ако ни паднат в ръцете, Негово високопреосвещенство може да бъде спокоен, ще ги върнем в Париж с добра охрана.
— Ако направите това, господин началник — каза д’Артанян, — ще заслужите наистина благоволението на кардинала.
— Ще го видите ли, когато се върнете, господин конт?
— Много естествено.
— Предайте му, моля ви, че аз съм му предан служител.
— Няма да забравя.
И зарадван от това уверение, началникът завери разрешението и го предаде на д’Артанян.
Д’Артанян не губи времето си в излишни любезности, той се поклони на началника, благодари му и си тръгна.
Като излязоха на пътя, д’Артанян и Планше се забързаха. Обиколиха гората по околна пътека и влязоха през друга врата в града.
Корабът беше готов да отплава и собственикът му чакаше на пристанището.
— Е? — попита той, като забеляза д’Артанян.
— Ето, разрешението ми е заверено — отговори д’Артанян.
— А другият благородник?
— Той няма да пътува днес — поясни д’Артанян, — но бъдете спокоен, ще заплатя и за двама ни.
— В такъв случай да вървим — каза собственикът.
— Да вървим! — повтори д’Артанян.
И скочи с Планше в лодката. След пет минути бяха на кораба.
Тъкмо навреме — на половин левга от брега д’Артанян видя, че блесна светлина, и чу изстрел.
Беше топовният изстрел, който известяваше затварянето на пристанището.
Време беше да се занимае с раната си. За щастие, както мислеше и д’Артанян, тя не беше много опасна: върхът на шпагата бе ударил в ребро и се беше плъзнал надлъж по костта, пък и ризата се беше залепила веднага за раната и едва ли бяха капнали няколко капки кръв.