Конете се носеха като вихър и след няколко минути бяха пред вратите на Лондон. Д’Артанян мислеше, че като стигнат в града, дукът ще намали хода на своя кон, но не стана така: той продължи да препуска с шеметна бързина, без да се безпокои, че може да събори някого по пътя си. Когато преминаваха Сити, се случиха две-три такива нещастия, но Бъкингам дори не обърна глава да види какво е станало с ония, които беше съборил. Д’Артанян го следваше сред крясъци, които приличаха много на проклятия.
Като влезе в двора на своя дворец, Бъкингам скочи от коня си и без да се грижи какво ще стане с него, хвърли повода на шията му и се спусна към входа. Д’Артанян последва примера му малко по-загрижен, разбира се, за тези благородни животни, които той достойно оцени, но се успокои, като видя, че трима-четирима слуги изтичаха от кухните и конюшните и уловиха веднага конете.
Дукът вървеше толкова бързо, че д’Артанян едва го догонваше. Той премина един след друг няколко салона, наредени с такова изящество, каквото и най-знатните благородници във Франция не биха могли дори да си представят, и стигна най-после в една спалня, която беше съчетание на чуден вкус и богатство. В нишата на тази стая имаше врата, прикрита в тапицерията — дукът я отвори със златно ключе, което носеше на шията си, окачено на верижка от същия метал. От почит д’Артанян остана назад, но когато Бъкингам прекрачваше прага, обърна се и като видя, че момъкът се колебае, каза:
— Елате и ако имате щастието да бъдете представен на Нейно величество, разкажете й какво сте видели.
Насърчен от тази покана, д’Артанян последва дука, който затвори вратата след себе си.
И двамата се озоваха в малък параклис, осветен с много свещи и целият в персийска коприна, обшита със злато.
Над нещо като олтар, под балдахин от синьо кадифе украсен с бели и червени пера, се намираше портрет в естествена величина, който представляваше Ана Австрийска, нарисувана с такава голяма прилика, че д’Артанян ахна от изненада: кралицата сякаш щеше да проговори.
На олтара под портрета беше ковчежето с диамантения накит.
Дукът се приближи до олтара и коленичи, както би направил свещеник пред Христа, после отвори ковчежето.
— Вземете — рече той, като извади от ковчежето голяма синя лента, която блестеше цяла от диаманти. — Ето тия скъпоценни диаманти, с които се заклех, че ще бъда погребан. Кралицата ми ги даде, кралицата си ги взема: да бъде нейната воля, както божията всякога и във всичко.
После започна да целува един по един диамантите, с които трябваше да се раздели. Изведнъж той нададе страшен вик.
— Какво има? — попита разтревожен д’Артанян. — Какво ви се случи, милорд?
— Всичко е загубено — извика Бъкингам и пребледня като мъртвец. — Липсват два диаманта, останали са само десет.
— Изгубили ли сте ги, милорд, или мислите, че са ви ги откраднали?
— Откраднати са — отвърна дукът — и това е работа на кардинала. Ето вижте лентите, на които са били закачени, са отрязани с ножица.
— Ако милордът подозира кой е извършил кражбата. Може би диамантите са още в негови ръце.
— Чакайте, чакайте! — извика дукът. — Аз сложих тия диаманти само веднъж преди осем дни на кралския бал в Уиндзор: Контеса Уинтър, с която бях скаран, се помири с мене на този бал. Това помирение е било отмъщение на ревнива жена. Оттогава не съм я виждал. Тази жена е агент на кардинала!
— Та той в цял свят ли има агенти! — извика д’Артанян.
— О, да, да! — отговори Бъкингам, като стисна зъби от гняв. — Да, той е страшен противник. Но кога ще се състои този бал?
— Идущия понеделник.
— Идущия понеделник! След пет дни! Ние имаме повече време, отколкото ни е необходимо. Патрик! — извика дукът, като отвори вратата на параклиса. — Патрик!
Довереният му камердинер влезе.
— Моят златар и секретарят ми!
Камердинерът излезе — бързината и безмълвието му подчертаваха навика, който беше придобил, да се подчинява сляпо и безропотно.
При все че златарят бе повикан пръв, най-напред се появи секретарят. Много просто — той живееше в двореца. Той свари Бъкингам, седнал пред една маса в спалнята си да пише няколко заповеди със собствената си ръка.
— Господин Джексън — започна той, — ще отидете още сега при лорд канцлера и ще му предадете, че го натоварвам с изпълнението на тия заповеди. Желая да бъдат оповестени веднага.