— Но, господарю, ако лорд канцлерът ме попита какви причини са дали повод на ваша светлост да взема такива изключителни мерки, какво да отговоря?
— Отговорете му, че такова е моето желание и че не давам на никого сметка за желанията си.
— Този ли отговор трябва да даде той на Негово величество — продължи усмихнат секретарят, — ако случайно Негово величество полюбопитствува да узнае защо никой кораб не може да излиза от пристанищата на Великобритания?
— Имате право, господине — съгласи се Бъкингам. — В такъв случай лорд канцлерът ще каже на краля, че съм решил да обявя война и че тази мярка е първото ми враждебно действие срещу Франция.
Секретарят се поклони и излезе.
— От тая страна можем да бъдем спокойни — обърна се Бъкингам към д’Артанян. — Ако диамантите не са заминали още за Франция, те ще пристигнат там след вас.
— Как така?
— Наложих ембарго на всички кораби, които се намират в момента в пристанищата на Негово величество, и без специално разрешение никой от тях не ще посмее да вдигне котва.
Д’Артанян погледна смаян този човек, който поставяше безграничната власт, с която го бе облякло доверието на един крал, в услуга на любовта си. Бъкингам прочете по лицето на младежа мислите му и се усмихна.
— Да — рече той. — Да! Ана Австрийска е моята истинска кралица. Само една нейна дума и аз бих изменил на родината си, на краля си, на бога. Тя ме помоли да не изпращам на протестантите в Ла Рошел помощта, която им бях обещал, и аз я послушах. Престъпих думата си, но какво от това, изпълних нейното желание; кажете, не съм ли богато възнаграден за послушанието си — на това послушание аз дължа нейния портрет!
Д’Артанян се учуди — на какви слаби и незнайни нишки виси понякога съдбата на един народ и животът на хората!
Той беше изцяло погълнат от своите мисли, когато влезе златарят. Този златар беше един от най-изкусните майстори ирландци, който сам признаваше, че печели сто хиляди фунта годишно от Бъкингамския дук.
— Господин О’Рейли — каза му дукът, като го въведе в параклиса. — вижте тези диаманти и ми кажете колко струва единият.
Златарят хвърли само един поглед върху изящната направа, пресметна едно върху друго стойността на диамантите и отговори без никакво колебание:
— Хиляда и петстотин пистола единия, милорд.
— Колко дни ще бъдат необходими, да се изработят два такива диаманта? Виждате, че липсват два.
— Осем дни, милорд.
— Ще ги платя по три хиляди пистола единия, но ми трябват за в други ден.
— Ще ги имате, милорд.
— Вие сте безценен човек, О’Рейли, но това не е всичко: тия диаманти не могат да се поверят на никого, трябва да се изработят в двореца.
— Невъзможно, милорд, само аз мога да ги изработя така, че да не се забелязва разликата между новите и старите.
— И така, драги ми господин О’Рейли, вие сте мой пленник и ако искате да излезете сега от двореца ми, няма да можете; примирете се с това. Посочете ми кои ваши помощници са ви необходими и кажете какви инструменти да ви донесат.
Златарят познаваше дука, знаеше, че всякакви възражения са излишни, и се примири веднага.
— Ще ми бъде ли позволено да предупредя жена си? — попита той.
— О, ще ви бъде позволено дори и да я виждате, драги господин О’Рейли, вашето пленничество ще бъде приятно, бъдете спокоен. И понеже всяко безпокойство трябва да бъде възнаградено, ето извън цената на диамантите един бон от хиляда пистола, за да забравите неприятностите, които ви причинявам.
Д’Артанян не можеше да се опомни — тъй много се учудваше на този министър, който разполагаше своеволно с хората и милионите.
Златарят пък писа на жена си и й изпрати бона от хиляда пистола, като й възложи в замяна на това да му изпрати най-опитния му помощник, един подбор от диаманти с точното тегло и названията им и приложи списък на инструментите, които му бяха необходими.
Бъкингам заведе златаря в определената за него стая, която след половин час се превърна в работилница. После постави часовои на всяка врата със заповед да не пускат вътре никого освен камердинера му Патрик. Излишно е да добавяме, че на златаря и на помощника му беше изрично забранено да излизат под какъвто и да било предлог.
След като даде тия нареждания, дукът се върна при д’Артанян.
— Сега, млади приятелю — каза той, — Англия принадлежи на нас двамата. Какво искате, какво желаете?
— Едно легло — отвърна д’Артанян, — Да си призная, засега то ми е най-необходимо.
Бъкингам даде на д’Артанян стая, съседна на неговата. Искаше младият човек да бъде близо до него не защото не му вярваше, но за да има край себе си човек, на когото да говори постоянно за кралицата.