Кралят погледна кардинала, сякаш искаше да го запита, но не успя да му зададе никакъв въпрос: възторжен вик се изтръгна от всички уста. Кралят представляваше първият благородник в кралството си, но кралицата беше положително най-хубавата жена във Франция.
Ловджийският костюм наистина й стоеше прекрасно. Тя носеше филцова шапка със сини пера, кадифено палто със сиво-бисерен цвят с диамантени токи и синя атлазена пола, цялата обшита със сребро. На лявото й рамо блестяха диамантите, прикрепени на възел, с цвета на перата и полата.
Кралят потрепера от радост, а кардиналът от гняв; но те бяха далеч от кралицата и не можеха да преброят диамантите; кралицата ги беше сложила, само че десет ли бяха те или дванадесет?
В този миг цигулките възвестиха началото на танца, кралят пристъпи към съпругата на председателя, с която трябваше да танцува, а Негово височество Орлеанският дук се приближи до кралицата. Те заеха местата си и танцът започна.
Кралят танцуваше срещу кралицата и всеки път, когато минаваше край нея, поглъщаше с поглед диамантите, но не можеше да преброи колко са. Студена пот обливаше челото на кардинала.
Танцът трая един час — имаше шестнадесет фигури.
Танцът свърши сред ръкоплясканията на цялата зала. Всеки кавалер заведе дамата си на мястото й, но кралят използува правото си да остави своята дама сама и се приближи бързо до кралицата.
— Благодаря ви, госпожо — каза й той, — за вниманието, което проявихте към моите желания, но мисля, че ви липсват два диаманта и аз ви ги нося.
— Как, сир! — извика младата кралица, като се престори на изненадана. — Още два ли ми подарявате? Тогава те ще станат четиринадесет?
И наистина — кралят ги преброи — дванадесетте диаманта бяха на рамото на кралицата. Кралят повика кардинала.
— Е, какво означава това, господин кардинал? — запита строго кралят.
— Това означава, сир — отвърна кардиналът, — че исках да поднеса на Нейно величество тия два диаманта и понеже не смеех да й ги предложа сам, измислих тоя начин.
— И аз съм ви още по-благодарна, Ваше високопреосвещенство — отвърна Ана Австрийска с усмивка, която показваше, че находчивата любезност на кардинала не беше я излъгала, — защото съм уверена, че тези два диаманта ви струват толкова скъпо, колкото са стрували останалите дванадесет на Негово величество.
После, като се поклони на краля и кардинала, кралицата тръгна към стаята, където се беше облякла и където трябваше да се преоблече.
Вниманието, което бяхме принудени да отделим в началото на тази глава на високопоставените личности, които въведохме в разказа, ни откъсна за миг от този, на когото Ана Австрийска дължеше своето нечувано тържество над кардинала. Застанал смутен, непознат, загубен сред тълпата, струпана на една от вратите, той наблюдаваше оттам сцената, ясна само за четирима души: за краля, за кралицата, за Негово високопреосвещенство и за него.
Кралицата беше влязла вече в стаята си и д’Артанян се канеше да си иде, когато усети, че някой го докосна леко по рамото; той се обърна и видя млада жена, която му правеше знак да я последва. Лицето на младата жена беше покрито с маска от черно кадифе, но въпреки тази предпазливост, която всъщност се отнасяше за другите, а не за него, той позна веднага постоянния си водач, подвижната и остроумна госпожа Бонасийо.
Вечерта се бяха видели съвсем за малко при вратаря Жермен, където д’Артанян беше помолил да я повикат. Младата жена толкова много бързаше да занесе на кралицата радостната вест за щастливото завръщане на пратеника й, че двамата влюбени едва успяха да разменят няколко думи. Д’Артанян тръгна след госпожа Бонасийо, подтикван от смесено чувство на любов и любопитство. Докато вървяха, коридорите ставаха все по-безлюдни и д’Артанян искаше да спре младата жена, да я улови, да я погледа поне миг, но пъргава като птичка, тя все се изплъзваше от ръцете му, а опиташе ли се да я заговори, пръстът, поставен на устните й, придружен с леко повелително движение, пълно с чар, му напомняше, че той е във властта на една сила, на която трябва сляпо да се подчинява и която му забранява и най-малкото оплакване; най-после след една-две минути обикаляния госпожа Бонасийо отвори една врата и въведе момъка в някаква съвсем тъмна стая. Тя пак му направи знак да мълчи и като отвори друга, скрита в тапицериите врата, откъдето блесна силна светлина, изчезна.