— Лъжеш се, Планше — отвърна д’Артанян, — и за доказателство ето ти едно екю да се почерпиш за мое здраве.
— Благодаря ви, господине, за парите, които ми давате, и ви обещавам, че ще изпълнявам точно вашите наставления, но все пак истина е, че писмата, които влизат така в затворените къщи…
— Падат от небето, приятелю мой, падат от небето.
— Ще рече вие сте доволен, господине? — попита Планше.
— Драги ми Планше, аз съм най-щастливият човек на света!
— Мога ли да използувам вашето щастие, господине, и да отида да си легна?
— Да, върви.
— Нека цялата небесна благодат падне върху вас, господине, но все пак истината е, че това писмо…
И Планше тръгна, като поклащаше глава с явно съмнение, което щедростта на д’Артанян не беше успяла да разсее напълно.
Като остана сам, д’Артанян чете и препрочита писмото и целува много пъти редовете, написани от ръката на хубавата любима. Най-после си легна, заспа и сънува златни сънища.
В седем часа сутринта той стана и извика Планше, който при второто повикване отвори вратата. По лицето му още имаше следи от вчерашните тревоги.
— Планше — каза му д’Артанян, — излизам може би за цял ден и ти си свободен до седем часа вечерта; но в седем часа бъди готов с два коня.
— А! — рече Планше. — Изглежда, че пак ще ни дупчат кожата!
— Ще си вземеш пушката и пистолетите.
— Е? Какво казвах аз? — викна Планше. — Бях положителен в това. Проклето писмо!
— Успокой се, глупако, просто ще направим една разходка.
— Да, като приятното пътуване оня ден, когато валеше дъжд от куршуми и на всяка стъпка никнеха засади.
— Всъщност, ако ви е страх, господин Планше — продължи д’Артанян, — ще тръгна без вас. Предпочитам да пътувам сам, отколкото със спътник, който трепери от страх.
— Вие ме обиждате, господине — заяви Планше. — Струва ми се все пак, че ви показах на дело какъв съм.
— Да, но помислих, че си изразходвал цялата си храброст на един път.
— Ще имате случая да се уверите, господине, че ми е останала още смелост. Само ще ви моля да не я пилеете много, ако искате да имам за по-дълго време.
— Ще можеш ли да изразходваш тази вечер малко?
— Надявам се.
— Добре тогава! Разчитам на тебе.
— В уречения час ще бъда готов. Но струва ми се, че вие, господине, имахте само един кон в гвардейските конюшни?
— Може и сега да е само един. Но довечера ще бъдат четири.
— Изглежда, че нашето пътуване е било за подновяване на конете в конюшнята?
— Точно така — каза д’Артанян.
И като махна още веднъж на Планше, излезе.
Господин Бонасийо стоеше на вратата си. Д’Артанян имаше намерение да отмине, без да се обади на достойния търговец. Но последният се поклони така ласкаво и така додродушно, че наемателят му бе принуден не само да отвърне на поздрава му, но и да завърже разговор с него.
И как можеш да не бъдеш малко снизходителен към мъжа, чиято жена ти е определила среща същата вечер срещу павилиона на господин д’Естре! Д’Артанян се приближи колкото е възможно по-любезно.
Разговорът съвсем естествено се завъртя около затварянето на клетия човечец. Господин Бонасийо, който не знаеше, че д’Артанян е чул разговора му с непознатия от Мьон, разказа на своя млад наемател за жестокостите на това чудовище Лафема, когото той през целия си разказ наричаше непрестанно палач на кардинала, и започна да говори надълго и нашироко за Бастилията, за ключалките, вратите, прозорчетата, решетките и уредите за измъчване.
Д’Артанян го слушаше с изискана любезност и когато той свърши, най-после каза:
— А знаете ли кой беше отвлякъл госпожа Бонасийо? Защото аз не забравям, че на това неприятно обстоятелство дължа щастието си да се запозная с вас.
— Ах! — въздъхна господин Бонасийо. — Те, разбира се, не ми казаха това, а и жена ми от своя страна се закле във всички светии, че не знае. Но вие — продължи най-добродушно господин Бонасийо — къде се губихте през последните дни? Не съм ви виждал нито вас, нито приятелите ви и мисля, че не сте събрали от настилките на Париж праха, който вчера Планше четкаше от ботушите ви?
— Имате право, драги господин Бонасийо, аз и приятелите ми направихме едно малко пътешествие.
— Далече ли?
— О, боже мой, не, само на четиридесет левги оттук: заведохме господин Атос на баните във Форж и приятелите ми останаха там.
— А вие се върнахте, нали? — запита господин Бонасийо, като придаде на лицето си най-хитро изражение. — Едно хубаво момче като вас не може да вземе от любовницата си дълъг отпуск и в Париж са ви очаквали с нетърпение, така ли?