— Наистина, така е — засмя се момъкът, — признавам си, драги господин Бонасийо, още повече, като виждам, че от вас човек нищо не може да скрие. Да, чакаха ме, и то с най-голямо нетърпение, уверявам ви.
Лек облак помрачи челото на Бонасийо, толкова лек, че д’Артанян нищо не забеляза.
— И навярно ще бъдете възнаграден за вашето усърдие? — продължи търговецът с малко променен глас, промяна, която д’Артанян не забеляза, както не забеляза и краткотрайния облак, който помрачи само преди миг лицето на достойния човек.
— Ах, а вие се преструвате на светец! — засмя се д’Артанян.
— Не — продължи Бонасийо, — казах ви това, само защото исках да разбера дали ще се приберете късно.
— Защо ми задавате този въпрос, драги хазяино? — запита д’Артанян. — Да нямате намерение да ме чакате?
— Не, но след арестуването ми и след кражбата, която стана у дома, аз се стряскам всеки път, щом чуя да хлопне врата, а особено нощем. Ех, какво да се прави! Аз не съм военен!
— О, не се плашете, ако се прибера в един, в два или в три часа през нощта. А ако изобщо не се прибера, пак не се плашете.
Този път Бонасийо стана толкова блед, че д’Артанян не можеше да не забележи това и го попита какво му е.
— Нищо — отвърна Бонасийо, — нищо. Откакто ме сполетяха нещастията, имам пристъпи на слабост, които ме обхващат изведнъж, и сега почувствувах, че тръпки ме побиват. Не обръщайте внимание на това, вие трябва да сте зает само с щастието си.
— Аз наистина съм зает, защото съм щастлив.
— Почакайте, не още, нали казахте за тази вечер.
— Да, но тази вечер благодарение на бога ще дойде! А може би и вие я очаквате със същото нетърпение като мен. Може би тази вечер госпожа Бонасийо ще навести семейното огнище.
— Госпожа Бонасийо не е свободна тази вечер — отвърна важно съпругът. — Службата й я задържа тази вечер в Лувър.
— Толкова по-зле за вас, драги ми господине, толкова по-зле. Когато аз съм щастлив, искам всички да бъдат щастливи, но изглежда, че това е невъзможно.
И момъкът си тръгна, като се смееше с глас на шегата, която мислеше, че само той можеше да разбере.
— Приятно забавление! — отвърна Бонасийо със задгробен глас.
Но д’Артанян бе вече твърде далеч и не можеше да го чуе, пък и да беше го чул, положително нямаше да забележи нищо, защото беше в добро настроение.
Той тръгна към дома на господин дьо Тревил. Вчерашното му посещение, както помните, беше много кратко и не си казаха почти нищо.
Господин дьо Тревил беше много радостен. На бала кралят и кралицата се държаха прекрасно с него. Кардиналът беше извънредно мрачен.
В един часа през нощта той се оттегли под предлог, че е неразположен. А техни величества се прибраха в Лувър чак в шест часа сутринта.
— Сега — подзе господин дьо Тревил, като сниши глас и претърси с поглед всички кътчета в стаята, за да се увери, че са действително сами, — сега да поговорим за вас, мой млади приятелю, защото е напълно ясно, че вашето щастливо завръщане има известна връзка с радостта на краля, с тържеството на кралицата и с унижението на Негово високопреосвещенство. Трябва вече много да внимавате.
— От какво има да се боя — запита д’Артанян, — щом като ще имам щастието да се радвам на благоволението на техни величества?
— От всичко, повярвайте ми. Кардиналът не е от ония хора, които могат да забравят една измама, докато не си разчистят сметките с измамника, а измамникът, струва ми се, е мой познат гасконец.
— Мислите ли, че кардиналът е също така добре осведомен като вас и знае, че аз съм бил в Лондон?
— Дявол да го вземе! Вие сте били в Лондон? От Лондон ли донесохте този чуден диамант, който блести на пръста ви?
— Пазете се, драги ми д’Артанян, подаръците от врага не са хубаво нещо. Нямаше ли по този повод някакъв стих на латински… чакайте, чакайте…
— Да, разбира се — отвърна д’Артанян, който никога не можа да запомни началните правила от латинската граматика и довеждаше в отчаяние учителя си със своето невежество. — Да, разбира се, трябва да има някакъв стих.
— Да, положително има — продължи господин дьо Тревил, който имаше склонност към литературата — и господин дьо Бенсерад оня ден ми го казваше… Чакайте… Чакайте… А! Да! Спомних си:
… Timeo danaos et dona ferentes, което значи: „Пазете се от врага, който ви прави подаръци“.
— Този диамант не ми е даден от врага, господине — възрази д’Артанян. — Кралицата ми го подари.