— Кралицата! Охо! — каза господин дьо Тревил. — Действително, истински кралски подарък, който струва най-малко хиляда пистола. Чрез кого ви предаде кралицата този подарък?
— Тя сама ми го даде.
— Къде?
— В кабинета до стаята, където се преобличаше.
— Как?
— Подаде ми ръката си да я целуна.
— Вие сте целувал ръката на кралицата! — извика господин дьо Тревил, като погледна д’Артанян.
— Нейно величество ми направи честта да ме удостои с тая милост.
— И в присъствието на свидетели ли? Колко е непредпазлива, страшно непредпазлива!
— Не, господине, успокойте се, никой не видя — заяви д’Артанян и разказа на господин дьо Тревил как беше станало това.
— О, жени, жени! — извика старият воин. — Познавам ви добре по романтичното ви въображение. Всичко тайнствено ви очарова. И така, вие сте видели ръката на кралицата, това е всичко. Вие ще срещнете кралицата и няма да я познаете. Тя ще ви срещне и няма да знае кой сте.
— Не, но благодарение на този диамант… — възрази момъкът.
— Слушайте — рече господин дьо Тревил, — искате ли да ви дам един съвет, добър, приятелски съвет?
— Ще ми направите чест, господине — отговори д’Артанян.
— Добре! Влезте при първия срещнат златар и му продайте този диамант на цената, която ви даде. Какъвто и скъперник да е той, винаги ще получите от него най-малко осемстотин пистола. Пистолите нямат име, млади момко, а този пръстен има страшно име, което може да издаде лицето, което го носи.
— Да продам този пръстен! Пръстенът, който ми е подарен от моята повелителка! Никога! — заяви д’Артанян.
— Тогава обърнете камъка навътре, нещастни безумецо, защото всеки знае, че един гасконски благородник не намира такива скъпоценности в ковчежето на своята майка.
— Значи вие мислите, че аз съм изложен на някаква опасност? — запита д’Артанян.
— Казвам ви, млади момко, че ако някой заспи върху мина със запален фитил, ще бъде в по-голяма безопасност в сравнение с вас.
— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян, който почваше да се тревожи от убедителния тон на господин дьо Тревил. — Дявол да го вземе, какво трябва да направя?
— Да бъдете нащрек винаги и за всичко. Кардиналът има отлична памет и дълга ръка. Повярвайте ми, ще ви устрои някоя клопка.
— Но каква?
— А! Отде да зная! Та той си служи с всички дяволски хитрини! Най-малкото нещо, което може да ви се случи, е да ви арестуват.
— Как? Ще посмеят ли да арестуват един човек, който е на служба при негово величество?
— Как не! Попречи ли им нещо да арестуват Атос! Във всеки случай, момко, повярвайте на един човек, който е от тридесет години в двореца: не бъдете много уверен във вашата безопасност, защото ще загинете. Напротив — и аз ви казвам — навсякъде виждайте врагове. Ако някой иска да се скара с вас, избегнете го, дори ако е десетгодишно дете. Нападнат ли ви денем или нощем, отстъпвайте, без да се срамувате. Минавате ли по мост, проверете дъските, да не би някоя да падне под краката ви. Минавате ли край къща, която се строи, погледнете нагоре, да не би някой камък да падне върху главата ви. Ако се прибирате късно, нека ви придружава слугата ви, и той да бъде въоръжен, ако разбира се сте сигурен в него. Пазете се от всички: от приятеля си, от брат си, от любовницата си, най-вече от любовницата си. Д’Артанян се изчерви.
— От любовницата си ли? — повтори той неволно. — Защо най-вече от нея, а не от някой друг?
— Защото любовницата е едно от любимите оръдия на кардинала — няма по-подходящо от нея: жената ще ви продаде за десет пистола, доказателство за това е Далила. Познавате Светото писание, нали?
Д’Артанян помисли за срещата, която му беше определила госпожа Бонасийо за същата вечер. Но трябва да кажем за чест на нашия герой, че лошото мнение, което имаше господин дьо Тревил за жените изобщо, не му вдъхна ни най-малко подозрение към хубавата му хазяйка.
— Но чакайте — каза господин дьо Тревил, — какво стана с тримата ви другари?
— Щях да ви попитам дали вие не сте научили нещо за тях?
— Нищо, господине.
— Е, аз ги оставих по пътя: Портос в Шантии, предстоеше му да се дуелира, Арамис в Кревкьор с куршум в рамото и Атос в Амиен, обвинен, че е фалшификатор на пари.
— Виждате ли? — рече господин дьо Тревил. — А вие как се избавихте?
— По чудо, господине, трябва да си призная, с рана в гърдите и след като забодох като пеперуда господин конт дьо Вард на пътя за Кале.
— Ето пак: дьо Вард е човек на кардинала, братовчед на Рошфор. Знаете ли какво, драги ми приятелю, хрумна ми една мисъл.