— Май не те чух добре, ученико? — проговорих след близо пет минути мълчание.
— Напротив, Гарване. Искам 13-ата глава.
— Знаеш, че е опасно. Никой освен мен не е извършвал това… а и не съм съвсем сигурен дали успехът ми не се дължеше на чист късмет.
— Това няма значение, учителю. Или и аз ще умра, или ще бъда погълнат от Мрака… И в двата случая печеля по-добър от сегашния си живот. Мислех, че вече съм постигнал всичко, но явно не е така. Искам да се отърва от чувствата си.
— Досега не бях забелязвал да ти пречат.
— Отскоро започнаха, Гарване. Хиляди години прекарах в лутане по всички светове… търсех жена, на която да дам онова в мен, което за целия ми живот стана огромно и сега дори заплашва да ме взриви отвътре като напор на прекалено задържана зад тясна язовирна стена вода… Да, намерих много жени, които заслужаваха да бъдат обичани истински — така, както само аз мога. Сред тях имаше и такива, които не се плашеха от обема на любовта ми подобно на свикналите на приятелско харесване,и сексуално привличане от страна на недозрели хлапета. Да, Гарване, имаше и истински жени, а не просто ненужно натрупване на мастна тъкан около вагината. Малко бяха, но ги имаше. Но тук дойде другият проблем, учителю. Аз съм почти на 8000 години. Знам, че не ми личи, дори глупавите жени не го забелязват отначало… но после…
Видях как юмруците му се свиват, в очите му се появи опасен блясък, а челюстите му бяха здраво стиснати.
— Какво значение, в името на Мрака, има на колко години съм в действителност, след като по външен вид и по дух съм млад??? Какво трябва да стане, за да поумнеят жените? Защо дори аз, с цялото си магическо изкуство, не мога да променя това??? — Всеки следващ въпрос се процеждаше с усилие през стиснатите му зъби и излизаше навън като експлозия от жлъч.
— Успокой се.
— Не мога, учителю. Трябва ми 13-ата глава!!! Трябва ми…
— Успокой се. Ще ти дам книгата.
Извърнах поглед към пода на гробницата. Следвайки движението на очите ми, един от камъните се разклати и се измъкна с отвратителното скърцане на гнил зъб. Под него имаше дебел том, подвързан с истинска драконова кожа. Трудът на живота ми. „Некрономикон“ — алфата и бетата на Тъмното Изкуство. Не някой от вече отдавна изгорените 666 преписа — оригиналът, написан от моята ръка. Някъде вътре из него сигурно все още имаше кървави петна по страниците: кръвта на онези, които се бяха опитвали да го откраднат от мен… и бяха загинали от неописуемо грозна смърт, за която дори и аз предпочитал да не мисля.
Видях как очите на Тери припламнаха.
— Вземи го, ученико. Смятай това за подарък към най-способния от последователите ми. За теб е.
Бавно, много бавно, той се наведе и измъкна от дупката моето любимо творение.
— А сега, ако ми позволиш, възнамерявам да заспя отново. Или да умра отново, ако така предпочиташ. Знаеш, че винаги си добре дошъл тук… така че наистина ще се радвам да те видя отново тук след време… и то невредим, да подчертая. Внимавай, Тери, и късмет.
Последното нещо, което видяха затварящите ми се очи, бе изуменият поглед на Тери. Досега никога не го бях наричал по име. По този начин признавах, че е равен по сила на мен, че вече не сме учител и ученик, а двама равнопоставени Магове… последните истински Тъмни в историята на магията.
И, в името на Мрака, той наистина си го заслужаваше.
Искрено се надявах, че ще го видя отново.
©, 2003, Сибин Майналовски Малко информация след края на разказа:
Понеже много хора вече започнаха да ме питат кой, по дяволите, е Абдул ал-Хазред, какво е „Некрономикон“ и откъде ми е хрумнала подобна дивотия, пояснявам: Лудият Арабин и творението му „Некрономикон“ са измислени от гениалния, но умрял в мизерия автор Хауърд Филип Лъвкрафт. Действието на някои от неговите разкази се развива в също така измисления град Инсмут (Insmouth) — сигурен съм, че почитателите на ъндърграунд-сцената в България и най-вече „Бездната тийм“ веднага ще се сетят откъде им е познато това име… :))) Въпреки че Абдул ал-Хазред е измислен герой, в библиотеките по цял свят и досега има хора, които търсят „Некрономикон“.