Гневът ме заля светкавично, когато си помислих за дъщеря ми. Този негодник я лишаваше от баща. От скапан баща, но въпреки това. Подпъхнах едната си ръка под тялото върху кожената седалка, стиснах зъби и с всички сили се помъчих да седна. Малкият пистолет, който Андерсън беше подхвърлил в краката ми, беше на сантиметри от върховете на пръстите ми. Но все едно че лежеше в другия край на футболно игрище.
Ръката ми се плъзна и аз се строполих. Завъртях глава към Грейнджър.
Кучият му син се хилеше. Изпъна ръка, прицели се и после изчезна сред вихър от искри, нажежен метал и пукотевица.
Стиснах очи. Когато ги отворих, видях отстрани някаква синя кола. Даде на заден на скорост. Чух познатия рев на осем цилиндъра. Колата изчезна от погледа ми. Вратата зад мен се отвори и се показа лицето на Харпър. Очите й бяха разширени, дишаше учестено. В едната си ръка държеше телефона си. На екрана се виждаше моето име. Бях натиснал копчето за гласова команда на мобилния си и казах името, под което беше записана Харпър.
— Дължиш ми нова кола — каза тя с насълзени очи и леко ме потупа по гърдите.
— Да го духаш — отговорих.
Разнесе се гласът на Хари, който се появи до Харпър.
— Добре ли е? — попита.
Чух далечни сирени, но приближаваха.
— Добре съм, Хари.
— Слава богу. Напомни ми повече никога да не се возя с Харпър. Мислех, че ще получа инфаркт — каза той.
— Дилейни ще се обади на управлението в Роуд Айланд — осведоми ме Харпър. — Банкнотата те е натопил. Ще изясним цялата работа.
Знаех колко убедителна умее да бъде Дилейни.
— Андерсън и Грейнджър, те…?
— Няма да ги бъде — каза Харпър.
Кимнах, затворих очи, усетих вкуса на кръв в устата си и преглътнах. Очертаваше се дълга нощ.
Петък
67
2:17 ч.
Кейн лежеше в леглото и зяпаше тавана. Беше превъзбуден, и дума не можеше да става за сън. Никога не беше изпълнявал две мисии едновременно. Опасността беше голяма, но Кейн реши да рискува, защото краят наближаваше. Цял живот се беше чувствал неуязвим. Беше специален. Точно както го уверяваше майка му.
На стълбищната площадка явно имаше стар часовник. Кейн го чуваше как тихо тиктака. В тъмната притихнала стая посред нощ всички звуци се усилваха осезаемо. Изви глава и погледна дигиталния часовник върху нощното шкафче.
2:19 ч.
Въздъхна. Нямаше смисъл да се мъчи да заспи. Отметна завивките, стъпи на пода. Раната на крака му заздравяваше добре. Беше сменил превръзката, преди да си легне. Не гноеше, не миришеше, не беше подута около разреза.
Разкърши гръб, протегна пръсти към тавана и се прозя. В този момент чу нещо и застина. Часовникът тиктакаше някъде в коридора, но сега Кейн долови и някакво движение. Стъпки по стълбите. Много. Стана безшумно от леглото. Обу си панталона и чорапите.
Докато си връзваше връзките, чу как подът проскърца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Имаше разхлабена дъска на втория или третия ред в коридора. Още предишния ден беше забелязал. Бавно се изправи и долепи око към шпионката на вратата.
Пред стаята му имаше четирима мъже от спецчастите в пълно бойно снаряжение. С черни бронежилетки. Якета, ръкавици, каски с камери отстрани, всеки въоръжен с автомат. Кейн се отдръпна от вратата, долепи гръб до стената и се помъчи да овладее дишането си. Бяха го намерили. След толкова много години най-накрая го бяха надушили. В известен смисъл изпита гордост. Най-сетне беше получил признанието на ФБР. Надяваше се поне един агент да проумее методите му, да вникне в стореното от него.
Дигиталният часовник върху нощното шкафче показваше 2:23 ч.
Пое си дълбоко въздух, издиша и хукна. Беше вече на покрива, когато чу как вратата се нацепва, спецчастите нахлуват и крещят „Лягай на пода!“.
68
Погледнах си часовника.
2:00 ч.
Зъзнех отзад в щабната кола на ФБР, която беше възголям микробус със стоманена врата и компютърни екрани от едната страна.
Седях срещу тях и духах кафето си, от което се издигаше пара. Бях обхванал с длани чашата да се топля. През последните петнайсет часа не бях поглъщал нищо освен кафе и морфин. И двете ги биваше, но засега морфинът водеше по точки. Усещах се леко замаян, но болката беше утихнала. Вечерта не се оказа толкова тежка, колкото очаквах. Освободиха ме след четири часа в полицейското управление. Съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк, един бивш агент на ФБР и настоящ частен детектив и един главен анализатор на Бюрото подкрепиха моята версия за случилото се, иначе най-малко два дни нямаше да си подам носа от някоя килия. Накрая Харпър оправи всичко. Не само беше приела обаждането ми, но и го беше записала.