Година по-късно Кейн беше диагностициран с рядко генетично заболяване — вродена аналгезия. Рецепторите за болка в мозъка му изобщо не функционираха. Малкият Джошуа не изпитваше болка и никога нямаше да изпита. Кейн си спомни как в кабинета на лекаря майка му беше посрещнала новината със смесица от радост и страх. Радваше се, че синът й няма да познае физическата болка, но въпреки това се боеше. Кейн още си представяше майка си на онзи стол в лекарския кабинет. Беше облечена със същата синя рокля, с която беше и в деня, когато той падна от дървото. И имаше същия уплашен поглед.
Кейн се бе наслаждавал на всичко това.
Чу зад себе си клаксон, който го подкани да потегли и го върна в настоящето. Час по-късно беше в Бруклин. Изключи двигателя, слезе от колата и изпрати местоположението си на своя човек.
Кейн щеше да бъде предупреден веднага в случай на обаждане до Нюйоркската полиция.
Мина покрай редици еднакви триетажни къщи с дворове, обитавани от хора от средната класа. Оградите бяха прясно боядисани. Стигна до дома на човека, който се казваше Уоли Кук.
Лицето на Уоли фигурираше на дъската в „Карп“ като техен първи избор за съдебен заседател — предпочитаха го пред всеки друг. Беше убеден либерал, който даряваше печалбата от бизнеса си на частен детектив на Съюза за защита на гражданските свободи, а през уикендите тренираше детския отбор по бейзбол.
Кейн не можеше да разчита, че прокурорът ще възрази срещу избора на Уоли, а беше прекалено опасно той да влезе в журито. Освен това Уоли намаляваше шансовете на Кейн да попадне сред избраниците на защитата.
На алеята пред къщата бяха паркирани микробус и автомобил. Прозорецът на първия етаж светеше. Жена на трийсет и няколко години крачеше из стаята, прегърнала бебе. Уоли ги доближи, целуна жената и се изгуби от поглед. Кейн извади ножа си за филетиране и се запъти към входната врата.
14
Прегледах останалите файлове по делото на Соломон за по-малко от два часа. Голяма част можех да преценя с четене по диагонал. Показания на полицаи, които разказваха за извършването на ареста, дълги криминалистични доклади, свидетелски показания. Имаше няколко основни улики.
Обаждането на Боби Соломон на спешния телефонен номер, направено в 0:03 ч. Разполагах не само с препис, но и с аудиозаписа. Боби явно беше изпаднал в сляпа паника, давеше се в сълзи, гняв и страх и в огромната си лична загуба. Всичко това се долавяше в тона му.
Централа: „Спешна помощ“. Какво ви трябва: пожарна, полиция или медицинска помощ?
Соломон: Помощ… Боже… Намирам се на Западна Осемдесет и осма улица номер двеста седемдесет и пет. Жена ми… мисля, че е мъртва. Някой… о, боже… някой ги е убил.
Централа: Изпращам полиция и линейка. Успокойте се, господине. В опасност ли сте?
Соломон: Аз… аз… не знам.
Централа: В къщата ли сте в момента?
Соломон: Да, аз… аз… току-що ги намерих. В спалнята са. Мъртви.
(плач)
Централа: Господине? Господине? Поемете си дълбоко дъх, кажете ми дали в момента в къщата има още някой.
(шум от трошене на стъкло и препъване)
Соломон: Тук съм. О, не съм огледал къщата… о, мамка му… моля ви, незабавно изпратете линейка. Тя не диша…
(Соломон изпуска телефона)
Централа: Господине? Вземете телефона, моля ви. Господине? Господине?
Боби бе казал на полицията, че пил цял следобед. Взел и някакви хапчета. Не помнеше къде е бил, но помнеше, че е ходил в няколко бара. Беше се срещал с хора, но и техните имена не помнеше. Качил се на такси пред някакъв нощен клуб и се прибрал у дома малко преди полунощ. В антрето не светело. Карл не бил нито в кухнята, нито в дневната. Боби се качил горе да го потърси. Видял, че вратата на семейната спалня е отворена и че лампата свети. Влязъл и заварил Ариела и Карл мъртви.
Телефонният разговор, разказът на Боби — отначало всичко изглеждаше правдоподобно. Беше правил дребни прегрешения и преди и не беше необичайно да не помни нищо или почти нищо от онова, което е вършил, докато е бил пиян.
Като всяко алиби, и неговото беше лошо. Нямаше обаче причина за съмнение във версията му.
Докато не прочетох показанията на Кен Айгерсън. Той живееше на същата улица, на номер 277. Беше на четирийсет и три години, мениджър на хедж фонд. Айгерсън описваше как онази вечер се прибрал у дома в девет вечерта и казал „здрасти“ на прочутия си съсед Боби Соломон. Видял как Боби се качва по стълбите на къщата си. Айгерсън знаел точно по кое време се е прибрал, защото жена му винаги работела до късно в четвъртък вечерта, а бавачката си тръгвала в девет. Кони Брюковски, двайсет и три годишната бавачка на семейство Айгерсън, бе потвърдила, че е тръгнала от къщата, когато Айгерсън се прибрал в девет.