— Дай ми мобилния си — каза Кейн.
Уоли сведе очи за няма и секунда. Кейн забеляза — Уоли погледна към пистолета, който той държеше ниско в лявата си ръка, насочен към него. Уоли се изви, за да бръкне в джоба на панталона си.
— Бавно — нареди Кейн.
Уоли извади смартфона си, плъзна пръсти по дисплея и той светна, но тъй като продължаваше да трепери, го изпусна. Пресегна се. В купето на комбито не светеше, затова Кейн виждаше само светлината от дисплея на телефона на пода. Достатъчно, за да забележи как потрепва крачолът на Уоли. Кейн застина и се пресегна, но твърде късно. Уоли рязко се изправи и заби автоматичен нож в десния крак на нападателя си. Кейн стисна китката му още докато той завърташе острието, за да рукне кръв. Кейн обаче стискаше твърде силно и Уоли не успя да измъкне ножа.
Кейн стовари дулото на пистолета си върху темето му. Още един удар, този път с дръжката в слънчевия сплит. Уоли пусна ножа. Кейн го видя как изхриптява и се мъчи да си поеме въздух. Повечето частни детективи носят резервно оръжие, а Кейн не се беше сетил да обискира Уоли, преди да го качи в колата. Долепи дулото на пистолета до главата на Уоли и погледна надолу към ножа в крака си с нехайно безразличие.
— Съсипа ми панталона.
— Как… Как… Какво ти има, човече? — попита Уоли.
Държеше се за темето, поемаше болезнени глътки въздух и се опитваше да проумее какво се разиграва пред очите му. Кейн изобщо не реагираше на ножа в бедрото си. Лицето му не се разкриви от болка. Не извика. Не скръцна със зъби. Пълно безразличие към една сериозна рана.
— Чудиш се защо не викам ли? Дай ми телефона си, иначе ще те накарам ти да се развикаш — нареди Кейн.
Този път Уоли се наведе бавно, взе телефона си и му го подаде. Кейн свали оръжието. Уоли погледна към него, вдигнал ръце пред лицето си в очакване на пистолетен изстрел.
— Мамка му, толкова се постарах панталонът да е същият — възкликна Кейн. — Не се тревожи, няма да те застрелям — увери го той и прибра пистолета във вътрешния джоб на якето си. — Обаче ще задържа ножа ти. Ето, вземи моя.
Ръката му се стрелна толкова бързо, че Уоли не смогна да реагира — още изглеждаше уплашен, сякаш очакваше да бъде нападнат. Кръвта забълбука от дупката в черепа му, пробита от ножа на Кейн, който запали двигателя, натисна главата на Уоли под таблото и потегли. Включи фаровете. Таблото също светна и озари в оранжево хромираната основа на острието, щръкнало от крака на Кейн. Не смееше да извади ножа, за да не прокърви обилно. Нуждаеше се от спокойно място да се оправи и да се отърве от тялото на Уоли.
Петнайсет минути по-късно намери промишлена зона. Транспортни депа, заводи и гаражи. Вече затворени за деня, а някои — от години. Кейн влезе в открит паркинг пред изоставен завод и отиде чак до телената ограда в дъното. Нямаше улични лампи и охранителни камери. Слезе от колата и смени регистрационните номера. Обикновено успяваше да се справи за пет минути. Този път не. Трудно му беше да коленичи заради забития нож, пък и кракът му беше останал без сила. Кейн изтри отпечатъците от телефона на Уоли и го захвърли върху чакъла на паркинга. Издърпа трупа от колата и го стовари до телефона. В багажника си имаше туба с бензин. Обля Уоли и телефона му, после ги запали и погледа няколко минути. Озърна се — никой и нищо чак до реката. Тялото сигурно щеше да лежи тук седмица, че и повече, преди да го открие някой. А когато ченгетата го намереха, щеше да им отнеме най-малко още седмица да го идентифицират по зъбите. Предостатъчно време Кейн да си свърши работата.
Щеше ли полицията изобщо да узнае, че на Уоли му е предстояло да изпълни обществения си дълг? Може би. Като не отидеше в съда на следващия ден, щяха да му изпратят призовка да се яви и да обясни отсъствието си. Всичко това щеше да отнеме най-малко няколко дни.
Един час по-късно Кейн спря на мястото си на паркинга срещу „Карп“. Почака няколко минути да угаснат лампичките на сензора за движение и етажът да потъне в мрак. Най-напред взе аптечката от задната седалка и я отвори. С остра ножица проряза панталона си, за да се покаже острието, забито в бедрото му до основата си. Всяка сериозна рана по собственото му тяло неизменно предизвикваше интереса на Кейн. Той не усещаше нищо, но знаеше, че най-вероятно мускулът е засегнат надълбоко. Накуцваше, докато сменяше номерата на колата, но не беше сигурен дали не е просто защото още не е извадил острието. Хубавото беше, че явно не бяха увредени основни артерии, иначе щеше да кърви на връщане към Манхатън.