— Е, какво мислиш за делото? — попитах.
Лицето на Харпър мигом се навъси. Тя отмести очи към масата и се прокашля.
— Да кажем, че не съм убедена колкото теб. Според мен клиентът ти има да обяснява много, а още не го е направил — отговори тя.
— Смяташ, че лъже за убийствата, така ли?
В този момент им поднесоха закуската. Умълчахме се, докато сервитьорката се отдръпне.
— Той лъже за нещо — отбеляза Харпър. — За нещо важно.
Разговорът замря, докато двамата се хранеха. Не им отне много. Холтън почти засмука гевречето си, а Харпър ядеше така, все едно се зарежда за трудно пътуване. Изобщо не усещаха вкуса. Отпивах от кафето си и чаках.
Харпър изтри устни със салфетка и се облегна на стола си. Нещо й се въртеше в главата.
— Не преставам да мисля за пеперудата — каза тя.
— Да, знам. За отпечатъците на Боби и за следите от ДНК на двама души. Според Руди ченгетата са подхвърлили ДНК уликите. Може и да се окаже прав.
Двамата с Холтън кимнаха едновременно.
— Да, не разбирам как ДНК на Пена може да попадне в лабораторията на Нюйоркската полиция — каза Харпър. — Мътна работа. Но мен ме притеснява повече самата пеперуда. Снощи се помъчих да направя такава. Оказва се, че оригамито с доларови банкноти е доста популярно. В Ютюб има клипчета с обяснения. Отделих четирийсет и пет минути, докато си почивах от файловете. Но не успях да направя пеперуда. Който и да я е изработил, явно е отделил сериозно време. И то преди убийството. Адски безсърдечно е да постъпиш така с мъртвец. Изпращаш послание.
— Мислих над това. Не знам как прокуратурата ще представи тази пеперуда, но най-вероятно като доказателство, че Боби не е убил Карл и Ариела в изблик на ревност. Както каза ти, постъпката е безсърдечна. Издава намерение и умисъл — отбелязах.
— Наистина е странно. Почти ритуално. Като че ли е свързано по-скоро с убиеца, отколкото с жертвата. Може би му отдавам прекалено голямо значение, но звъннах на един приятел от Отдела за поведенчески анализ. Той ще провери базата данни. ФБР има регистър на ритуалните убийства. Там разполагат с цял екип, който търси закономерности в поведението. Почеркът може да се окаже сходен с някой друг — обясни Харпър.
Холтън отброи няколко банкноти, като ги разпери между пръстите си. Държеше лаптопа в скута си, а дългата верига подрънкваше, докато той се занимаваше с банкнотите.
— Руди вече опита — каза той. — Цял екип дни наред търсеше сходен почерк, но все стигаха до задънена улица. ФБР отказва да говори с нас, затова сами проучихме нещата с помощта на материали от пресата и познати в полицията. Доникъде не стигнахме. Може би на твоя човек ще му провърви повече.
Сервитьорката вдигна чиниите и остави сметката.
— Аз ще я оправя — отсякох и извадих няколко банкноти.
Харпър и Холтън възразиха. Особено Холтън. Бившите ченгета се стремят да не бъркат в джоба на адвокатите. Но явно нямаха възражения да получават хонорар.
— Аз ще платя — каза Холтън и побутна двайсетачката на Харпър. — Закуската е за сметка на „Карп“. Ще я мина за разход.
Той извади няколко разнородни банкноти и ги остави на купчинка на масата. Най-горната привлече вниманието ми. Портретът на Уошингтън беше отдолу, а от обратната страна се виждаше държавният печат на Съединените щати. Пирамида, увенчана с Всевиждащото око, а в другия край — орел зад щит на ивици, който стиска в ноктите на единия си крак маслинова клонка, а в ноктите на другия — сноп стрели. В този момент нещо се раздвижи дълбоко в съзнанието ми. Инстинктът ми подсказа, че банкнотата в устата на Карл е ключът към всичко.
Тримата завихме и поехме по Западна Осемдесет и осма улица. Стигаше чак до реката, но ние нямаше да ходим толкова далече. Подминахме църква, няколко магазина и един хотел. И после от отсрещната страна на улицата видяхме къщата. Триетажна, от кафяв камък, с полицейска лента пред вратата. Отпред имаше униформен полицай, който бе седнал да си почине на стълбите. Беше по-дребен от Холтън, но въпреки това едър мъж с обръсната глава и дебел врат. На улицата се бяха струпали десетина души. Всичките в черно. На оградата на къщата бяха закачени цветя и снимки на Ариела. Групата беше оборудвана със сгъваеми столчета и дъждобрани. Стояха по цял ден, вероятно ежедневно. Под дървото срещу къщата горяха свещи. Плакат на Ариела в цял ръст обвиваше дънера му.
Докато се качвахме по стълбите, полицаят стана, кимна и притисна пръст към устните си. Очите му се стрелнаха над рамото ми, после ми намигна и каза: