На стената срещу столовете бяха поставени два големи монитора. Кейн попълни въпросника може би прекалено бързо. Озърна се и видя, че другите гризат химикалките, докато обмислят отговорите си. Целта на анкетата беше да отстрани онези, които познават някой от свидетелите или основните участници в предстоящия съдебен процес. Съдържаше и най-общи въпроси, целящи да се установи някаква предубеденост. Никой от тях не създаде проблеми на Кейн — умееше да изглежда безпристрастен на хартия.
Щом всички оставиха химикалките, екраните оживяха. Той изпъна гръб, сложи ръце в скута си и насочи вниманието си към филмчето. Петнайсетминутен видеоматериал, изготвен от съдии и адвокати с цел да разясни на потенциалните съдебни заседатели какво представлява един процес, кой ще бъде в съдебната зала и каква роля ще има, и, разбира се, каква безпристрастност се очаква от членовете на журито. Изискваше се да бъдат непредубедени, да не обсъждат процеса с никого преди края му и да внимават какви улики им се представят. За работата си всеки заседател щеше да получава по четирийсет долара дневно или от работодателя си, или от съда. Ако процесът се проточеше повече от трийсет дни, съдът по свое усмотрение можеше да им отпусне по още шест долара дневно. Щяха да им подсигуряват обяд. Нямаше да им възстановят разходите за път или паркинг.
През паузите, когато филмовият разказ прекъсваше за смяна на сцената, Кейн оглеждаше мъжете и жените край себе си. Много от тях гледаха телефоните си, а не видеото. Някои внимаваха. Други като че ли дремеха. Кейн погледна отново към екрана и тогава го забеляза.
Мъж с бежов костюм, застанал до вратата. Беше почти плешив, а малкото коса от двете страни на главата му бе прошарена. Човекът беше пълен, но не дебел. Имаше излишни десетина-дванайсет килограма, не повече. Очилата се бяха смъкнали почти до върха на носа му и сякаш всеки момент щяха да паднат. Главата му бе наведена и дебелият му палец се стрелкаше по смартфона. Двойната му брадичка се очерта на светлината от дисплея и той заприлича на злодей от стар филм на ужасите. Кейн успя да зърне и тъмните хлътнали очи на мъжа. Бяха тъмнокафяви, почти черни. Малки и безмилостни. Изобщо не гледаха в смартфона. Те преценяваха потенциалните съдебни заседатели един след друг. Поспираха четири, най-много пет секунди на всеки. Съсредоточено. После се отместваха към следващия.
Вероятно единствено Кейн забеляза мъжа. Не го виждаше за пръв път. Знаеше името му. Никой друг не му обръщаше внимание. А мъжът искаше точно това. Беше се облякъл в ненатрапчив костюм. С бяла риза и бледа вратовръзка, сякаш купувани много отдавна. А костюмът — най-малко преди десет години. В лицето му също нямаше нищо отличително. Дори да седиш цял час в метрото срещу този човек, десетина секунди след като излезеш, няма да можеш да си спомниш нищо за него.
Казваше се Арнолд Новослик. Беше нает от „Карп“ за консултант по избора на съдебни заседатели за делото срещу Соломон. През последния месец Кейн беше прекарал нощ след нощ в закрития паркинг и беше наблюдавал как Арнолд размества лицата по корковата дъска в кантората. Сформиран беше цял екип, който да проучи всички потенциални съдебни заседатели в списъка. Да ги снима. Да се рови в живота им, в социалните медии, които ползваха, в банковите им сметки, семействата им, убежденията им. Човекът, чиято самоличност Кейн открадна, се беше появил на тази дъска. Както и другият, когото изгори на един изоставен паркинг предишната вечер.
В редица отношения Арнолд беше лакмусов тест за Кейн. Ако някой можеше да забележи, че е откраднал живота на един от потенциалните съдебни заседатели, това щеше да е Арнолд. Той наблюдаваше кандидатите — виждаше кои се отнасят сериозно и кои не.
Изведнъж Кейн си даде ясна сметка, че след миг очите на Арнолд ще се спрат върху него. Рязко си пое дъх при тази мисъл. Стана му горещо. Потта беше негов враг. Гримът му можеше да се разтече и синините около очите му да се покажат. Загледан в екрана, Кейн разсеяно свали шала и разкопча яката на ризата си.
И тогава усети върху себе си погледа на Арнолд. Искаше му се и той да го погледне, за да се увери. Всеки негов нерв и инстинкт го подтикваха да завърти глава към Арнолд. Но не го направи. Главата му остана решително обърната към екрана. Улови Арнолд с периферното си зрение. Не беше сигурен, но той като че ли беше зарязал телефона и се взираше настойчиво в него.