Един от съдебните служители се приближи към Дейл и го изведе навън.
Кейн се засмя тихо. За малко да вземе самоличността на Брайън. Сега изпитваше единствено облекчение за това, че се е разколебал. В края на краищата Марта Мери се оказа решаващият фактор. Тя беше висока метър и осемдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. До нея Брайън изглеждаше като дребосък.
Кейн знаеше, че няма как да смести и двамата във ваната им.
— Следващият кандидат, който е наред, моля — каза съдията.
Кейн се изправи и тръгна към свидетелското място.
20
Докато отивахме в централата на ФБР на Федерал Плаза, Харпър ни разказа какво вероятно е открил партньорът й Джо Уошингтън. Холтън караше, Харпър беше на предната седалка, а аз — на задната. Приведох се напред, за да я чуя какво говори. Едно е да се опитваш да убедиш заседателите, че клиентът ти не е извършил убийство. Много по-лесно ще го докажеш, ако посочиш кой друг може да е извършителят.
Харпър обясняваше положението на Холтън. Аз само слушах.
— Когато напуснах Бюрото, бях на нож с колегите ми. Партньорът ми Джо обаче запази добри отношения с тях. Повече го бива с хората. Затова той звънна на един от старите си приятели и го помоли да се порови в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Не намерил нищо. Приятелят на Джо му предложил да поговори с Втори отдел за поведенчески анализ. И да провери дали там няма да се сетят за нещо. Оказва се, че един от агентите може би разполага с полезна информация.
Втори отдел за поведенчески анализ във ФБР се занимаваше със серийни убийства на възрастни хора. Екипът знаеше за серийните убийства повече от почти всяка друга правоохранителна служба на света. Програмата за задържане на извършители на тежки престъпления (ПЗИТП) и Националният информационен център по престъпността (НИЦП) поддържаха бази данни и информираха силите на реда за неразрешени престъпления в цялата страна.
— Кой е агентът? — попитах.
— Една анализаторка, Пейдж Дилейни. Според Джо през последния месец работи в нюйоркската централа. Помага на местните за убиеца от Кони Айланд — отговори Харпър.
— Каква е връзката й с нашия случай?
— Може и да няма връзка. Може и да има нещо. Никак не ми хареса, че местопрестъплението е толкова чисто. Ако Соломон е убиецът, справил се е адски добре за новак. Никаква чужда ДНК по жертвите, никакви рани от самоотбрана по тях, никакви драскотини или порязвания по самия него. Убил е двама души много лесно? А после е пъхнал еднодоларова банкнота със своите отпечатъци и ДНК в устата на Карл? Не ми се връзва. Има нещо странно в тази история, но пък аз не вярвам особено и във версията на нашия клиент.
— В този случай има много нелогични неща — отбелязах. — Излиза, че без да напуска къщата, Боби някак е успял да скрие ножа, с който е убил Ариела, но е оставил бухалката, с която е убил Карл, в спалнята със своите отпечатъци по нея. След което се е обадил на ченгетата и им е съобщил, че е открил телата. Не се връзва, нали? Само че прокурорът няма да представи нещата така. Бухалката е на Боби. По нея са неговите отпечатъци. Ще твърдят, че той не е искал местопрестъплението да бъде съмнително идеално. Иначе ще изглежда инсценирано. Ще кажат, че пеперудата е сложена, за да ни прати за зелен хайвер или да отправи някакво извратено послание. Допуска грешка и оставя своята ДНК на местопрестъплението? Незначителен гаф. Така или иначе, ще твърдят, че Боби е планирал всичко предварително.
Харпър притисна тила си към облегалката и след малко каза:
— И това е възможно, Еди. Може пък прокурорът да е пипнал когото трябва. Да чуем какво ще ни каже Пейдж Дилейни. Изпратих списък с данни, които говорят за почерка на убиеца, и нещо в него е привлякло вниманието на ФБР, иначе нямаше да се съгласят на среща.
Холтън ни остави на Федерал Плаза, паркира и се присъедини към нас във фоайето на Джейкъб Джавитс Билдинг. Реши да ни изчака там. Аз взех лаптопа. Холтън прецени, че тук той е на сигурно място. След щателно претърсване, сканиране на обувките ми и на лаптопа ни пуснаха на двайсет и третия етаж. Оставих Харпър да ме води. Беше работила тук няколко години и познаваше мястото.
Което не я спаси от злобните погледи на двама агенти на рецепцията, докато чакахме да се появи нейният човек. А чакахме дълго. Двайсет минути по-късно, точно когато се канех да оставя Харпър да се оправя сама, към нас се приближи жена с избелели сиви джинси и черен пуловер. Пейдж Дилейни изглеждаше на петдесет и няколко и остаряваше красиво. Беше със стегната фигура и прошарена коса. С очила върху тънкия нос. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре и придаваха дружелюбно изражение на лицето й.