Тя се ръкува с Харпър. Мен удостои с поглед, с какъвто адвокатите на обвиняеми в крайна сметка привикват. Последвахме я по дълъг и тесен коридор до една заседателна зала. Върху масата имаше затворен лаптоп. Седнахме — аз и Харпър от едната страна, а Дилейни срещу нас пред лаптопа. Свали очилата си и ги остави върху масата.
— Как я караш като частен детектив? — попита тя.
— Приятно е да нямаш шеф — отговори Харпър.
Аз мълчах, това не беше моят свят. Агентите, и бивши, и настоящи, имат специална връзка помежду си. Оставих Харпър да задейства чара си.
— Джо Уошингтън ти изпраща поздрави — каза тя.
— Винаги е бил много мил. Радвам се, че работиш с него. Джо е свестен човек. Сигурно не разполагате с много време, затова да се залавяме за работа — каза Дилейни, отвори лаптопа и завъртя екрана, за да може и двете да четат имейла на Харпър.
— Повечето от тези неща, които сте изпратили, не могат да се определят като индивидуален почерк, който системата да разпознае — каза Дилейни. — Ние събираме информация от възможно най-много местопрестъпления, но само специфичното и уместното. Дали убиецът е използвал особено оръжие или е оставил специфичен знак върху тялото, написал е послание или очевидно следва някакъв сценарий — всичко, което може да се определи като индивидуален почерк. Благодарение на този почерк идентифицираме жертвите на серийните убийци. Понякога почеркът е преднамерен — убиецът разиграва своя фантазия. Друг път е подсъзнателен акт. Ако виждаме повтарящ се модел, разглеждаме съответната особеност като вероятен индивидуален почерк и я вкарваме в ПЗИТП.
— Базата не показа нищо за нашия случай — отбеляза Харпър.
— Системата не е идеална. Не всички правоохранителни служби използват ПЗИТП. Някои полицаи просто не си правят труда. Пък и убийците променят начина си на действие. В повечето случаи системата разчита на полицаите да вкарват данните и да проверяват, когато тя сигнализира за нови престъпления. Освен това, ако дадено престъпление бъде разкрито, то не влиза в системата. Целта й е да помага на полицията да залавя извършителите на тежки престъпления, да идентифицира хора и да открива изчезнали. Не публикуваме данни за престъпниците, които са били заловени и осъдени. Това е основната слабост на системата.
Харпър се облегна назад и скръсти ръце.
— Защо да е слабост? — попита тя. — Приключените случаи на убийство не са от значение.
— Системата не отчита погрешните присъди — обадих се аз.
За пръв път, откакто бяхме седнали, Дилейни регистрира присъствието ми. Помълча, после кимна.
— Той има право. Изследване на Националния регистър на оправдателните присъди ни показа, че един от двайсет и петима, получили смъртна присъда в Съединените щати, е невинен. Всяка година биват отменяни от петдесет до шейсет присъди за убийство. А това са много случаи, които не влизат в нашите бази данни и не биват проследявани за индивидуален почерк, и то без да броим невинните, които нямат адвокат и не могат да обжалват присъдите си. Агентът, с когото е разговарял Джо, ме познава. Той прецени, че нещо от материалите, които ни изпратихте, може да представлява интерес. Още не знам дали е така, но се радвам, че ни потърсихте. Последната особеност от списъка ви — еднодоларовата банкнота…
Дилейни замълча. Сякаш искаше да каже още нещо, но знае, че не може. Двете с Харпър бяха доста различни. Ако Харпър имаше теория по даден случай, тя се заинатяваше и непременно я проверяваше. Притежаваше бърза мисъл и физическа енергия, която вливаше във всичките си занимания. У Харпър гореше огън. Дилейни обаче не се палеше на мига. Беше човек, който задълбочено премисля нещата. Заприлича ми на харддиск, който бръмчи, докато решава някаква задача.
Харпър мълчеше. Аз също не се обадих. Пасивно насърчавахме Дилейни да ни каже още. Тя не го направи. Знаех, че ще се опита да изкопчи от нас колкото е възможно повече информация, преди да ни разкрие нещо. Харпър също го знаеше. Това беше обичайна практика за ФБР.