— Трябва да видя банкнотата, за която говорите — каза Дилейни.
— Имаме само снимки — отговори Харпър.
— Носите ли ги?
Харпър кимна и за да придаде тежест на думите си, сложи ръце върху масата. И застина. Стараех се да не се намесвам — тя знаеше правилата на играта.
Никой не помръдваше, никой не казваше нито дума. Накрая Дилейни поклати глава и се усмихна.
— Може ли да ги видя? Иначе не мога да ви помогна.
— Да се споразумеем. Ние ще ти покажем снимките. Ако са от значение, ти ще ни дадеш онова, с което разполагате вие. Всички свалят картите на масата.
— Не мога да го направя. Участвам в много деликатно разследване и…
Изправих се шумно и оставих краката на стола да простържат пода. Харпър се надигна от мястото си и тогава Дилейни вдигна ръка.
— Чакайте. Мога да ви разкрия някои подробности. Не всички. Но само ако преценя, че имат отношение към вашия случай. Не знам по кое дело работите и няма да се наложи да питам, ако се окаже, че банкнотата няма връзка. Седнете, моля ви. Нека да видя снимките и ако са онова, което търся, ще ви разкрия колкото мога повече.
С Харпър се спогледахме. Седнахме. Отворих куфарчето, извадих лаптопа и го включих. Намерих снимките на пеперудата от еднодоларова банкнота и завъртях екрана така, че всички да го виждаме.
Дилейни се вторачи в снимката и след пет секунди отсече:
— Не, не виждам връзка. Имате ли снимка на разгърнатата банкнота?
Сърцето ми се сви. Видях унинието на Харпър. Раменете й се отпуснаха, брадичката й увисна към масата.
Въздъхнах. За кратко се бях обнадеждил, че това може да се окаже доказателството, което ще ме убеди в невинността на Боби Соломон.
— Разбира се — отговорих, прехвърлих набързо снимките и показах съответната на Дилейни.
— Съжалявам, поне проверихме една задънена улица — промърмори Харпър.
Кимнах и в този момент Дилейни привлече вниманието ми. Кожата около очите и на челото й се изопна. Устните й помръднаха беззвучно, когато доближи очи към екрана. Пресегна се и измъкна от бюрото си скицник. Изглеждаше стар и поизтъркан. Ъгълчетата на листовете се бяха извили. Дилейни го отвори, намери един лист някъде по средата и съсредоточено се взря в екрана.
— Трябва да науча всичко за делото, по което работите. Незабавно — отсече тя.
— Какво? Забеляза ли нещо? — попита Харпър.
Дилейни подмина въпроса, извади молив от чантата си и започна да си отбелязва нещо в скицника. Вторачваше се в екрана, после отново насочваше вниманието си към листа. Не отговори на Харпър, а на свой ред изстреля въпрос, гледайки към мен:
— Какви оперативни знания имате относно серийните убийци?
Усетих студена тръпка по кожата си.
— Само каквото съм чел по вестниците. Не е много — отговорих.
— Обикновено са бели мъже, между двайсет и пет и петдесет години, самотници, социално непригодни, с интелигентност под средната и нерядко страдат от психично разстройство — каза Харпър.
Съвпадаше с малкото, което знаех аз. Надигнах се от стола и видях, че Дилейни драска нещо по едно маслиново листо от изображението на държавния печат в скицника си. Отново вдигна глава и забелязах как държи молива над снопа стрели и движи устни. Броеше. Моливът й се спусна върху рисунката и тя отново започна да си отбеляза нещо.
— Почти нищо вярно — отбеляза Дилейни. — В Отдела за поведенчески анализ ги наричаме рецидивисти. Може да принадлежат към която и да е етническа група. Да са на всякаква възраст и да действат без причина. Много от тях са женени и имат голямо семейство. Може да спиш до такъв човек и никога да не разбереш. Лошите социални умения и ниската интелигентност са разумни предположения, но невинаги се оказва така. Повечето серийни убийци успяват дълго да избягват ареста благодарение на начина, по който избират жертвите си. В много случаи жертвите на рецидивистите не ги познават. Дори най-глупавият сериен убиец може да действа с години, преди да го заловят. Един процент обаче са изключения. Те имат силно развити социални умения, феноменален коефициент на интелигентност и каквото и да е онова в главите им, което ги кара да убиват, то може да остане скрито дори от най-близките им приятели. Тях не ги залавяме често. Най-подходящият пример е Тед Бънди. Противно на онова, което гледате по телевизията, тези убийци не желаят да бъдат заловени. Никога. Някои правят и невъзможното, за да не влязат в затвора, включително като прикриват убийствата. На други тайно им се иска стореното от тях да получи публичност, но и те не искат да бъдат заловени.