Кевин. Кристин беше станала доста близка с шефа си. Беше й помогнал да се установи в Ривърхед, беше я запознал с най-важните хора в града. Дори лично беше свършил това-онова в апартамента й. Не го познавах, но ми се искаше да му разкрася физиономията.
— Хубаво. Продължава ли да чете книги?
— Всяка вечер. Прочете дори няколко от онези евтини кримки, които все й подаряваш.
Кимнах. Стана ми приятно. Можех да се обзаложа, че Кевин чете само правна литература и книги за историята на климатиците. С Ейми открай време имахме еднакъв вкус към книгите.
Хапнах малко. Не посягах към бирата. Изчаквах да събера смелост да заговоря за връзката ни. Бяхме разделени отдавна. След време просто преставаш да обсъждаш как да закърпите нещата — твърде болезнено е. Само че в живота ми предстояха промени. Имах шанс да оправя всичко. Отдавна искахме работа, каквато щях да получа сега. Стабилност, сигурност. Щях да се прибирам за вечеря, без да се тревожа дали някой няма да разбие входната врата.
Не знаех как да й го кажа. Повдигаше ми се от храната, усещах как по челото ми избива пот.
— Имам работа — смотолевих. — В адвокатската фирма „Карп“. Граждански дела, съвсем малко наказателни. Нищо опасно. Нищо притеснително. Работно време от девет до пет и добро заплащане. Измъкнах се, Кристин. Делото на Соломон е последният ми голям процес. Искам с Ейми да се върнете у дома. Може да наемем предишния ни апартамент в Куинс…
Очите й се насълзиха, устната й затрепери.
— А може и да се преместим другаде. Да започнем отначало. Вече мога да ви издържам и няма да се налага да работиш толкова. Ще бъде както винаги сме искали. Можем пак да станем семейство.
Кристин изтри сълзата, потекла по бузата й, и ме замери със салфетката си.
— Аз те чаках. След всички гадости, които преживяхме. Пиенето. Рехабилитацията. Чаках те. А после се захвана с всички онези дела, Еди. Ти направи своя избор. И работата ти ни изложи на опасност. А сега, след като си сложил точка, очакваш просто да хукна обратно към теб?
— Не е така. Хората ме търсеха. Нуждаеха се от помощ. Не можех да ги отпратя. Що за човек щях да бъда, ако ги бях оставил да влязат в затвора? Нямаше да мога да се погледна в огледалото. Не беше въпрос на избор. Никога не съм имал избор. Не и за себе си.
— Аз обаче имам избор. Не съм искала това… този живот. Не искам съпруг, който не може да живее с близките си, защото така ще ги застраши. Изморих се, Еди. Край на чакането…
— Не се налага да чакаш. Вече ти казах, имам безопасна работа. Можем пак да заживеем като преди.
— Няма връщане назад. Обмислила съм всичко. Искаше ми се тази вечер да дойдеш у дома и да се видиш с Ейми, но следобед осъзнах, че трябва просто да ти кажа. Не мога повече да крия. Затова реших да се срещнем тук, не исках Ейми да бъде свидетел. Приключихме, Еди. Никакво чакане повече. Виждам се с Кевин. Той иска да се преместим при него.
В този момент вече не седях в сепарето с Кристин. Не бях в чайната. Не бях дори в Китайския квартал. В този момент видях точно онова, от което се опасявах и което присъстваше в кошмарите ми от месеци. Тялото ми беше проснато пред Емпайър Стейт Билдинг, а Кристин се намираше на панорамната тераса осемдесет и шест етажа над мен. Извади венчалната си халка от чантата и я хвърли през перилата. Аз лежах на тротоара и знаех, че халката лети към мен. Все по-бързо. Златна халка, която се премята във въздуха. Наближи и вече я виждах. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Можех само да забия нокти в плочите и да чакам.
А когато тя паднеше върху гърдите ми, се събуждах.
Точно тази болка изпитвах и в момента. Пареща болка, която пресичаше дъха ми. И която бях очаквал да ме връхлети — ето това беше най-лошото.
— Недей…
— Еди, вече съм решила. Съжалявам — каза Кристин, вече съвсем хладно.
— Съжалявам, много съжалявам. Нещата ще се променят. Аз ще се променя. Тази нова работа…
Думите обаче заседнаха в гърлото ми. Вече я бях изгубил. Цялата болка, която се бях опитвал да потисна с алкохола, отново се разбушува. И ме тласна към борба.
— Той не те обича колкото мен!
Кристин отброи няколко банкноти, остави ги на масата и задържа за миг ръка върху тях. Поколеба се, но не за сметката. Не се осмелявах да кажа нито дума повече. Знаех, че част от нея все още ме обича. Толкова много неща ни свързваха. Тя примигна и поклати глава. Изправи се, измъкна се от сепарето и каза: