Прайър не беше правен новатор. Беше бизнесмен.
— Знам, че му се носи славата на човек, който печели сърцата на заседателите. Може би заради южняшкия му акцент. Нюйоркчаните го обожават. Не се заблуждавай обаче. Арт може да се държи като провинциален хитрец, но е съкрушителен. Нямам право да обсъждам доказателствата по делото, но попитай Руди как Прайър премаза един кандидат за журито днес. Виртуозно изпълнение. Човекът е професионалист — каза Хари.
Изпих още едно. Болката започваше да отшумява.
Хари взе празната ми чаша и я отнесе.
— Предостатъчно за тази вечер. Не забравяй уговорката ни — аз казвам кога да спреш.
Кимнах. Хари имаше право. Можех да понеса няколко питиета, но само в негово присъствие. Изведнъж вече не мислех за уискито, а за Прайър.
— По-добър ли е от мен? — попитах.
— Май предстои да разберем — отвърна Хари.
Сряда
26
Кейн се опитваше да заспи.
Очакването беше твърде мъчително. След четири сутринта той престана да се опитва. Прави упражнения цели два часа.
Петстотин лицеви опори.
Хиляда коремни преси.
Двайсет минути разтягане.
Застана пред огледалото. Главата и гърдите му бяха облени в пот. Кейн разгледа отражението си, без да бърза. Просто трябваше да се примири с допълнителното тегло. Нямаше смисъл да се ядосва. В крайна сметка изпълняваше роля. Бицепсите му бяха корави и силни. Още от осемнайсетгодишен ходеше в спортната зала. Поради заболяването си не усещаше болката, следствие от вдигането на тежести. Хранеше се правилно и тренираше усилено всеки ден. Само за няколко години изгради физика, подходяща за целите му. Силно, източено, стегнато тяло. Отначало стриите от обтягането на кожата по гърдите му го дразнеха — мускулите му растяха по-бързо, отколкото се разтягаше кожата. След време стриите започнаха да му харесват. Напомняха му какво е постигнал.
Кейн сведе поглед към гърдите си и потърка последния си белег. Около петсантиметрова резка по десния гръден мускул. Белегът беше останал морав и грапав. След още шест месеца щеше да изсветлее като другите. Споменът за порязването още беше пресен и извика усмивката му.
Той разтвори завесите и се загледа навън. Небето просветляваше. Улицата беше пуста. Прозорците на отсрещните сгради бяха тъмни и притихнали. Наведе се, вдигна резето и отвори прозореца. Леденият въздух връхлетя тялото му като студена вълна от Атлантика. Умората от безсънната нощ незабавно го напусна. Кейн потрепери. Не знаеше дали заради ледения вятър или заради усещането, че се е изправил гол пред града. Позволи на Ню Йорк да го види. Истински. Без грим. Без перука. Просто него — Джошуа Кейн.
Отдавна си представяше как се разкрива пред света. Как показва истинската си същност. Знаеше, че не е имало друг като него. Беше се занимавал с психология и психиатрия, беше проучил неврологичните дисфункции. Нито една диагноза не го описваше точно. Не чуваше гласове. Нямаше халюцинации. Не страдаше от шизофрения или от параноя. Нито го бяха малтретирали като дете.
Може би беше психопат. Не съчувстваше на другите хора. Не изпитваше близост, нито емпатия. Не се нуждаеше от такива неща. Не му трябваше да чувства нищо към никого, защото не беше като останалите. Превъзхождаше всички. Беше специален.
Спомни си как му го повтаряше майка му: „Ти си специален, Джош. Ти си различен“.
Била е съвсем права, помисли си Кейн. Беше единствен по рода си.
Но невинаги се беше чувствал така. Не постигна лесно гордостта от този факт. Той не се вписваше сред другите. Не и в училище. Ако не беше дарбата му като имитатор, умението му да се превъплъщава, нямаше да издържи сред съучениците си. Благодарение на имитацията му на Джони Карсън дама на абитуриентския бал му стана хубаво момиче с кестенява коса, което се казваше Джени Мъски. Красавица, въпреки скобите на зъбите. Джени често отсъстваше от училище заради болните си сливици. Когато се върнеше след боледуване, гласът й още беше дрезгав и това й спечели прозвището „Пресипналата Джени“.
В нощта на бала, издокаран със смокинг под наем, Кейн спря с колата на майка си пред къщата на Джени и зачака. Не влезе вътре. Седя дълго с работещ двигател и се мъчеше да овладее порива си да изчезне. Кейн не можеше да изпитва физическа болка, но прекрасно познаваше тревогата, смущението, стеснението и неловкостта. Накрая слезе от колата и натисна звънеца. Баща й, едър мъж, който пушеше цигара, му отправи строго предупреждение да се грижи за дъщеря му, а после се смя и кашля, когато по молба на Джени Кейн изпълни своята имитация на Карсън. Баща й беше голям фен на „Вечерното шоу“.