Боби попадаше в последната категория. В първия ден на един съдебен процес или плуваш, или потъваш. Боби несъмнено потъваше.
— Струва ми се, че ти трябва адвокат.
За секунда очите му се притвориха. Напрежението напусна раменете му. Облекчението не трая дълго обаче.
— Не мога да плащам колкото студиото.
Забелязах как раменете му отново се сковаха. По лицето му пак се изписа паника.
— Спокойно. Руди ми плати достатъчно. Той плаща, но клиентът си ти. Ще направя всичко по силите си да те защитя. Ако искаш — добавих.
Той протегна ръка. Поех я.
— Благодаря ти…
— Не бързай да ми благодариш. Все още сме загазили здравата, Боби.
Той отметна глава и се засмя нервно. Смехът секна рязко под напора на действителността.
— Знам, но поне няма да съм сам — каза тихо той.
32
Съдебните заседатели трябва да свикнат да чакат. Повечето не успяват. Стават неспокойни, ядосват се и се чувстват безсилни, задето пилеят времето си. Кейн беше много обигран. И търпелив. Старите радиатори в стаята на журито започнаха да тракат, тръбите засвистяха. Навън беше студено и отоплителната система изнемогваше.
Кейн седеше спокойно на масата. Останалите или сновяха нервно, или пиеха кафе и си приказваха. Жените продължаваха да обсъждат Бренда.
Мъжете подкараха спортните теми. С изключение на Спенсър, който не си падаше по никой спорт. Той гледаше през прозореца — навън отново прехвърчаше сняг.
Спенсър извади портфейла си и прегледа скромното количество банкноти. Извърна се към Кейн и каза:
— Четирийсет долара дневно! Няма да пратя този тип в затвора до живот срещу мизерните четирийсет долара. — И пое въздух през зъби.
Кейн беше виждал лицето на Спенсър сред предпочитаните от защитата заседатели на корковата дъска. Някои от тях се възприемаха като пазители на закона. Други си представяха, че обвиняемите са самите те. Спенсър попадаше във втората група. Не беше трудно да проумееш защо защитата го иска в журито.
— Кога ще ни платят според теб? — попита Спенсър.
Кейн поклати глава, но не каза нищо.
Парите. Те винаги изваждат на показ най-лошото у човека, помисли си той.
Помнеше един летен следобед преди много години. Може би седмица след десетия си рожден ден. Майка му беше на мивката в кухнята с огряна от слънцето коса. Миеше съдовете и слушаше музика. Роклята й беше толкова стара, че изглеждаше почти прозрачна. Беше обърнала няколко чашки, както правеше винаги следобед. Когато се отдръпна от мивката и се обърна, от гъбата се разлетя пяна и кацна върху носа на Кейн. Дюшемето на старата къща изскърца от жегата в ритъм с музиката.
Кейн помнеше смеха й. Май тогава за последен път се бе почувствал истински щастлив.
Мъжът дойде по-късно следобед. Кейн седеше на люлката под старото дърво, от което беше паднал няколко години по-рано. Слънцето се бе спуснало ниско в небето. Клонът над главата му проскърцваше, докато той се люлееше. И после чу шум от строшено стъкло. Писък. Отначало реши, че е повей на вятъра или някакъв странен шум от въжетата на люлката, но скоро разбра, че не е нито едно от двете. Хукна към къщата, крещейки „мамо“.
Намери я на пода в кухнята. С окървавено лице. И някакво огромно туловище, надвесено над нея.
Мъжът имаше тъмнокестенява коса. Мръсни джинси и мръсна риза. Миришеше по същия начин като пастора в неделя вечер. Странен и сладникав мирис на пръст. Майка му го наричаше „бърбън“. Мъжът завъртя глава и впери в Кейн зачервените си очи.
— Значи това е момчето — каза той.
— Не, не, не, вече ти казах, че не те искам тук…
Мъжът зашлеви майка му, за да млъкне.
— Излез навън. С теб ще се разправям после — викна му мъжът. После се обърна към майка му и каза: — Изобщо не прилича на мен. Хубаво. Значи може да продължим с уговорката си. Не е от вчера.
Майката на Кейн изпищя и момчето се втурна напред, но внезапно се озова в другия край на кухнята. Мъжът се беше завъртял и с опакото на дланта си беше запратил Кейн надалече. Кокалчетата на мазолестата му ръка се стовариха с такъв чудовищен шум върху скулата на Кейн, че майка му го помисли за мъртъв. Тилът му се удари в стената и той се свлече на пода.
Майка му изпищя още по-силно.
Лицето на Кейн пламна. Той стана от пода, пипна го с ръка и за пръв път видя собствената си кръв. Ударът беше разцепил бузата му. Повечето момчета биха припаднали, биха се разпищели от болка или биха се свили уплашено в ъгъла, но Кейн просто се ядоса. Този човек го беше ударил. Причиняваше болка на майка му.