Съдебната секретарка седна на малко бюро в ъгъла. С Прайър се настанихме на кожени столове пред бюрото на Хари. Изчакахме го да налее кафе на всички, включително на секретарката. После той седна зад бюрото си и разчисти място с лакти, като избута някакви документи. Приведе се напред и стисна чашата кафе между дланите си.
— Карп напусна и това е първият ни проблем. Еди, допускам, че искаш отлагане — отбеляза той.
— Може би не. Подготвен съм за повечето свидетели от полицията и за някои от вещите лица. Така или иначе аз щях да се занимавам с тях. Ако господин Прайър не ми поднася изненади днес, би трябвало всичко да мине добре. Справим ли се със свидетелите и експертите от полицията до петък, ще имам време през уикенда да се подготвя за цивилните свидетели.
— Като стана дума за свидетели, прегледах списъците ви. Арт, ти имаш трийсет и петима. Еди — двайсет и седем. Подозирам, че се разигравате взаимно. Чел съм документите по делото и според мен, Арт, би могъл да докажеш тезата на обвинението най-много с шестима свидетели. Еди, нямам представа кои са половината от хората в списъка ти. Допускам, че е изготвен от Руди. Но хайде да си говорим сериозно: кой е Гари Чийзман, по дяволите?
Списъкът на свидетелите е игра. Пъхаш вътре всички, за които се сетиш, в случай че ти потрябват. Освен това добавяш още няколко, колкото да тормозиш опонента си и той да изгуби време да ги проучва.
— Виж, Хари, не смятам да обсъждам списъка си и качествата на всеки свидетел. Ако Арт съкрати своя списък, чудесно. И аз ще го направя. Знам какво имаш предвид. Поизсилваме се с тези списъци. Ако престанем с глупостите, ще приключим процеса за седмица и половина — казах.
— Не. Съкращавате списъците и целта ни е да приключим до петък — отсече Хари.
— До петък?! Доста амбициозно — каза Прайър.
Умълчахме се. Хари остави чашата си и преплете пръсти, подпрял лакти на масата. Облегна брадичката си върху арката, образувана от ръцете му, и каза:
— Изолирал съм журито. Имам право да го направя и не желая да спорим по въпроса, защото няма да променя мнението си. Тревожа се.
— Заради госпожа Коволски ли? Сигурно е нещастен случай, просто трагичен инцидент — каза Прайър.
— Посетиха ме от полицията тази сутрин. Почти са сигурни, че госпожа Коволски е била набелязана за жертва. Била е библиотекарка, позната и уважавана в общността. Няма явен мотив освен факта, че е избрана за съдебен заседател.
— Ваша чест, престарават се — каза Прайър.
— Тук съм Хари. Може и да се престарават, но ако не изолирам журито и с някой друг се случи нещо…
— Постъпи както смяташ за уместно, Хари. От полицията казаха ли защо според тях е била набелязана? — попитах.
— Не, но работят по въпроса. И така, господа, отидете да огледате свидетелските си списъци. И ги съкратете. Ако призовете някой, когото не намирам за важен, ще се разправяме. Колкото повече се протака този процес, толкова по-дълго заседателите ще бъдат в светлината на прожекторите. Кого ще призовеш най-напред, Арт? — попита Хари.
— Разследващия убийствата. След встъпителните речи няма да е зле, ако успеем да приключим с него днес.
Хари кимна и каза:
— Чух, че клиентът ти има епилепсия. Добре ли е вече?
— Така ми се струва. Колкото по-скоро приключи делото, толкова по-добре ще бъде.
Излязохме заедно от кабинета на Хари. Секретарката остана, за да подготви документите на съдията. Познавахме пътя, не ни трябваше придружителка.
— Просто от любопитство, кой е Гари Чийзман? Моят помощник прерови всичко в интернет, но не намери никакво вещо лице или друг човек с това име, свързан с престъплението. В тази страна има учудващо малко хора с името Гари Чийзман. Много бих искал да разбера как така той се появи едва вчера — каза Прайър.
— Може би няма да се наложи да го призова. Засега мога да ти кажа само толкова.
— Е, знаех, че с Руди ще изиграем хубав мач. Жалко, че той се оттегли. Дано ти не ме разочароваш.
Поклатих глава. Повдигаше ми се от такива като него. Участваше в процеса заради сензацията и тлъстия чек. В крайна сметка всички претръпват към трупове, към трагедии и към ужасиите, които хората си причиняват едни на други. Това беше различно. Не беше цинизъм, нищо подобно. Просто най-обикновена извратеност. Преди години, още преди да стана адвокат, си обещах, че ако някога свикна да гледам сцени на убийство, без да изпитвам нищо към жертвите, значи е дошло време да се откажа.