Никой не ги беше виждал.
Кейн нарами раницата и се върна в стаята си. Отвори тубата с бензин, който беше източил от колите на съседите, и поля леглото си, вратите, стаята на майка си и кухнята. Най-много бензин изля върху пода на стаята си. Не искаше полицията да научи за всички неща, които беше направил с тялото на Джени. Вероятно щяха да го открият, когато дъските се нацепеха от горещината.
Кейн огледа къщата за последен път, запали цяла кутия кибрит, хвърли я и изчезна.
Открадна кола и не устоя на изкушението да мине покрай водоема. Ако го бяха източили, щяха да намерят колата на Рик на дъното. Щяха да открият и тялото му в багажника, а главата му — приклещена между педала на газта и долната част на таблото.
Това беше началото. Тласъкът, който му беше необходим да излезе в света сам. Целеустремен. Майка му умря, преследвайки мечта за по-добър живот. Мечтата на всички бедни американци — увереността, че ако се трудят достатъчно усърдно, ще успеят. Тя бе работила дълги часове на всички онези ужасни места — и за какво?
За четирийсет и три долара. Толкова имаше майка му, когато почина.
Кейн знаеше, че мечтата на майка му е лъжа. Лъжа, поддържана от пресата и телевизията. Хората, които се трудеха усърдно или успяваха благодарение на щастлива случайност, бяха превръщани в идоли. Кейн щеше да се постарае такива хора да страдат, задето са родили тази мечта, задето са я подхранвали. О, щеше да ги кара да страдат и още как.
Сега, докато седеше в съда, Кейн си спомни усещането, когато за пръв път видя името си на старата изрезка в албума на майка си. Изпита го отново, докато Флин говореше. Убиец, който е оставил следа. Човек, когото ФБР преследва от години. Тръпка от страх и наслада премина по тялото му. Като студена, но гостоприемна ръка, която се пресяга и го докосва по рамото.
Знам името ти. Знам какво си направил.
За секунда Кейн усети, че маската е паднала. Равнодушното му изражение, откритият и неутрален език на тялото му се бяха променили, докато тези мисли минаваха през главата му. Той се прокашля, озърна се. Никой от съдебните заседатели не беше забелязал. Погледна адвоката на Соломон. Флин като че ли също не беше забелязал.
Нещо не беше наред обаче. Кейн си знаеше. Усещаше го. Този път не беше тръпката от спомена за миналите му подвизи, нито прилив на носталгия. Беше различно.
Страх.
Изведнъж се почувства разголен. Изложен на показ. Колкото и отчаяно да му се искаше да огледа залата, не смееше да го направи. Вместо това съсредоточи вниманието си върху Флин и остави периферното си зрение да свърши останалото.
И, да, ето го.
Кейн се увери с още един поглед. Нямаше никакво съмнение. Арнолд, консултантът, наблюдаващ журито, се взираше настойчиво в Кейн. Беше забелязал нещо. Беше зърнал истинското му лице.
37
Андерсън изтъкна своите четиринайсет години опит като инспектор в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция и мина на въпроса.
— На тази работа виждаш какво ли не. След известно време разплиташ убийството още на местопрестъплението. Опитът ми подсказваше, че в този случай мотивът е личен.
А моят ми подсказваше, че Андерсън дрънка пълни глупости. Беше заловил желания от него извършител и се канеше да напасне всичко друго към този факт. Ако някоя улика не се връзваше с хипотезата, че Соломон е извършителят, щяха да я изгубят или да я сметнат за маловажна.
— В какъв смисъл „личен“, инспектор Андерсън? — попита Прайър.
— Млада жена и любовникът й са убити в семейното легло — на мен ми звучи доста лично. Не е нужно да имаш полицейска значка, за да заподозреш съпруга. Да, сигурни сме, че сме заловили нашия човек. Ето го там, Робърт Соломон, обвиняемия.