— Ако господин Тоузър не е издъхнал в леглото, най-вероятно е бил убит някъде другаде в къщата. Както виждате, никъде няма петна от кръв, нали? — попитах.
Този път той побърза да отговори:
— Никакви. Кръв от господин Тоузър открихме само на леглото — заяви Андерсън донякъде победоносно.
— Господин инспектор, ако нападател е проникнал в имота, метнал е торба върху главата на господин Тоузър и го е пристегнал отзад, бихте очаквали появата на подобна синина на гърлото му, нали?
Андерсън удари спирачки. Не беше очаквал въпроса.
— Може би, но господин Тоузър не е умрял от асфиксия. Ударен е по главата с бухалка.
— Така изглежда. Знаете ли къде обвиняемият обикновено е държал бухалката в дома си?
— Не бих казал — гласеше отговорът.
— В антрето, до входната врата.
Андерсън сви рамене и поклати глава, все едно искаше да каже: „Е, и?“.
— Нападател, нахлул в дома му под фалшив предлог, би могъл да надене торба на главата на господин Тоузър в гръб, да я пристегне, с което да предизвика синината, после да грабне бухалката на обвиняемия и да убие господин Тоузър със силен удар по тила. Възможно е, нали?
Ченгето започна да клати глава още докато задавах въпроса. Не беше склонен да го признае и мислеше, че ще може да ме опровергае. Прайър можеше да възрази, но с удоволствие остави Андерсън да се поти над въпроса.
— Няма начин. Ако го е направил, къде са кървавите следи? Дори едничка капка кръв по този бял мокет бие на очи. Не бихме пропуснали кръв по него.
— Но ако убиецът е надянал торба на главата на господин Тоузър, може би дори найлонова торба с върви, тогава би могъл да нанесе удара където и да било в къщата, защото кървавите пръски от удара ще останат в торбата, нали?
Имаше логика. Това обясняваше синината на гърлото му и липсата на кръв от Тоузър по килима, обясняваше и защо по тялото му е нямало кръв от Ариела Блум. Когато тялото на Тоузър е било пренесено нагоре по стълбите и поставено в леглото до нейното, сърцето му вече е било спряло. Тоест не е имало и кървене. А изтеклата кръв на Ариела вече е била попила в чаршафа.
— Не разбирам. Ако се е случило така, защо ще убива Ариела Блум и после ще слага трупа на Тоузър до нея в леглото? — попита Андерсън.
Елементарна грешка. Хари се канеше да предупреди Андерсън да не задава въпроси на защитата. Свидетелите никога не задават въпроси — само им отговарят. Този път обаче аз с радост отговорих на неговия:
— Защото, ако трупът на Тоузър бъде намерен до нейния, ще изглежда, че някой ги е сварил заедно в леглото и ги е убил. Това подсигурява мотив за Боби Соломон и насочва вниманието на следователите изцяло към него, като го отклонява от самоличността на действителния убиец, нали така?
— Това е вашето мнение — отговори Андерсън.
— Не става дума за мнение. Очевиден факт е, че по тялото на госпожа Блум не са открити никакви рани от самоотбрана, нали?
— Да. Допускам, че тя е спяла, когато е била нападната — каза Андерсън.
— Бихте ли ми подали веществено доказателство номер осем, моля? — казах на съдебната секретарка.
Тя се пресегна и извади бейзболната бухалка в прозрачен и запечатан плик за улики. Наведох се над матрака и леко замахнах с бухалката към металната тежест, която беше на мястото на главата на Тоузър в леглото.
Глухият удар отекна в залата.
— Ударът на бухалка от кленово дърво по метал кънти адски силно. Но и ако бухалката се е стоварила върху черепа на Карл Тоузър, би трябвало да се е чул силен шум, нали?
— Да, би трябвало, съгласен съм.
— И госпожа Блум, която според вас е спяла на сантиметри от този шум, би се събудила, нали?
Той вдиша през носа си. Продължително, за да овладее безсилието си.
— Не мога да кажа.
Време беше да продължа нататък — масичката и ножът бяха съществени елементи в делото.
— Колко пъти претърсихте къщата за оръжието на убийството? — попитах.
Той се замисли и отговори:
— Може би десетина.
— И не намерихте ножа при нито един от тези обиски?
— Не, както ви казах, намерих го вчера.
— Хубаво скривалище, а? — отбелязах.
Андерсън кимна с крива усмивка.
— Може и да е хубаво, но накрая го открихме.