Стълбата лежеше на земята. Двата й крака сключваха невероятен ъгъл като стрелките на часовник; металната пръчка, която бе предназначена да ги държи постоянно в положение на шест часа, бе изтръгната. До стълбата лежеше Джон. Когато докоснах рамото му, той не помръдна, но беше топъл, тъй като слънцето бе напекло изкълчените крайници и окървавената коса. Беше облещил отворените си очи право към ясното синьо небе, но синьото на очите му бе странно празно.
Разумното момиче ме напусна. Неочаквано останах само аз, просто едно глупаво дете, почти никой, въобще никой.
— Какво ще правя? — прошепнах. — Какво ще правя? — гласът ми ме изплаши. Какво…
Просната на земята, стисках ръката на Джон в моята и камъчетата от чакъла се забиваха в слепоочието ми. Гледах как времето минава. Сянката от нишата на библиотеката се простря върху чакъла и достигна до най-далечните стъпала на подвижната стълба. Стъпало след стъпало тя пълзеше към нас. Стигна чак до обезопасяващата пръчка.
Пръчката за обезопасяване. Защо Джон не бе проверил дали стълбата е подпряна безопасно? Той със сигурност би трябвало да е проверил това. Разбира се, че го е направил! Но ако го е направил, тогава как… защо?
Не можех да понеса тази мисъл. Стъпало след стъпало, след стъпало, сянката на нишата слизаше все по-близо и по-близо. Тя стигна до старите панталони на Джон, сетне до зелената му риза, сетне до косата му — колко оредяла беше косата му! Защо не бях се погрижила по-добре за него?
Не можех да понеса мисълта за това. И все пак как да не мисля? Забелязвайки оредяването на косата на Джон, забелязах също и дълбоките бразди, издълбани в земята от краката на стълбата, когато се е наклонила под него. Други следи нямаше. Чакълът не е пясък или сняг, нито дори прясно разкопана почва. Той не задържа следи от стъпки. Никаква следа, която да подскаже как някой е дошъл, как може би се е размотавал в основата на стълбата, как, когато е приключил онова, за което е дошъл, бавно се е отдалечил. От всичко, което чакълът можеше да ми каже, заключението бе, че сигурно е бил призрак. Дух.
Всичко беше студено. Чакълът, ръката на Джон, сърцето ми.
Изправих се и го оставих, без да погледна назад. Заобиколих къщата до кухненската градинка. Момчето все още беше там; бе оставил греблото и метлата встрани. Когато ме видя да приближавам, спря и ме загледа. И когато спрях (Не припадай! Не припадай! — наредих строго на себе си), то изтича към мен, за да ме хване. Гледах го, сякаш идеше от много, много далеч. Но не припаднах. Не съвсем. Вместо това почувствах един глас да се надига дълбоко в мен. Думите, които не избрах да кажа, сами намериха пътя си към моето свито на възел гърло.
— Защо никой не ми помага?
Момчето ме сграбчи под мишниците; аз се отпуснах върху него; то ме положи внимателно на тревата.
— Аз ще ти помогна — каза то. — Аз.
Със смъртта на Джон-да-диг, която все още беше съвсем ясна в паметта ми, със спомена за лицето на мис Уинтър, опустошено от загубата, все още доминиращо в мисълта ми, едва не пропуснах писмото, което ме очакваше в стаята.
Отворих го едва когато записах разказа.
„Скъпа госпожице Лий,
След цялата помощ, която вашият баща ми е оказвал през годините, мога да кажа, че ще бъда щастлив, ако съм в състояние да направя нещо малко в услуга на дъщеря му.
Моите първоначални проучвания в Обединеното кралство не ми разкриха нищо за това, къде е била госпожица Хестър Бъроу след периода, през който е работила в Ейнджълфийлд. Открих известен брой документи, свързани с живота й преди този период, и съставих доклад, който след няколко седмици ще бъде на ваше разположение.
Проучванията ми в никакъв случай не са приключили. Все още не съм изчерпал изследването на италианската връзка и е повече от вероятно да изникнат някакви подробности от по-ранните години, които да хвърлят нова светлина върху него.
Не се отчайвайте! Ако вашата гувернантка може да бъде открита, аз ще я намеря.
Сложих писмото в чекмеджето, сетне взех палтото и ръкавиците си.
— Хайде тогава, да вървим — казах на котарака Шадоу.
Той ме последва по стълбите, излязохме навън и тръгнахме покрай къщата. Тук и там покрай стената бяха поникнали храсти, което караше пътеката да криволичи. Тя неусетно се отдалечаваше и водеше към примамващата, прилична на лабиринт градина. Устоях да не тръгна по нея и продължих направо. Да държа стената на къщата винаги от лявата си страна, означаваше да се промъквам под все по-разширяващия се храсталак от гъсто обрасли стари храсти. Чепатите им клонки закачаха глезените ми, посягаха към лицето ми и трябваше да завия шала върху него, за да не го одраскат. Котаракът ме придружи, сетне спря, уплашен от гъстотата на дивия пущинак.