Мъжът напълно загуби ума и дума. Той се изправи на крака и аз почувствах краткото докосване на пръстите му до моите. Те бяха мокри от пот.
Доктор Модели отново потърси името върху лицето ми. Коя бях аз — Аделин или Емелин? Емелин или Аделин? Затова избра единствения път за спасение.
— Съжалявам за господин Дигенс. Наистина, госпожице Марч.
— Благодаря, докторе — скрих усмивката си зад воал от сълзи.
Докторът кимна на момчето и затвори вратата зад себе си.
Изчаках доктора да се отдалечи, сетне отворих вратата и поканих момчето да влезе.
— Между другото — казах с глас, който показваше, че аз съм господарката на къщата — няма нужда баба ти да идва тук.
Той ми отвърна със странен поглед. Виж ти, значи имаше един човек, който бе видял зелените очи и момичето, скрито вътре в тях.
— Чудесно — отговори то, като учтиво докосна периферията на шапката си, — тъй като и без това нямам баба.
— Аз ще ти помогна — бе казало то, но беше само едно момче. Да, но въпреки това знаеше как се кара таратайката.
На другия ден момчето ни закара до адвоката в Банбъри — аз на предната седалка до него, Емелин на задната. След четвърт час чакане под зорките очи на секретарката най-накрая бяхме поканени в офиса на господин Ломакс. Той погледна Емелин, погледна мен и каза:
— Няма нужда да питам кои сте вие двете.
— Ние сме в нещо като затруднение — обясних аз. — Чичо ни изчезна, а градинарят ни е мъртъв. Беше нещастен случай. Трагичен инцидент. След като той няма семейство и е работил цял живот за нас, смятам, че семейството ни трябва да плати за погребението му, но имаме съвсем малко…
Очите му прескачаха от мен, върху Емелин и обратно.
— Моля да извините сестра ми. Не се чувства съвсем добре — Емелин наистина изглеждаше странно. Позволих й да облече нейните демодирани премени, а очите й бяха пълни с такава красота, че нямаше място за нищо толкова земно като интелигентност.
— Да — рече господин Ломакс и снижи гласа си с половин нота. — Чувал съм нещо за този ефект.
Отговаряйки на неговата любезност, аз се наведох над бюрото и споделих почти шепнешком:
— Моят чичо, ами вие сте говорили с него, така че знаете, нали? Нещата невинаги са много лесни там, така или иначе.
— Предложих му най-искрения си прозрачен взор — всъщност истинско удоволствие е от време на време човек да говори с някой разумен човек.
Той си спомни слуховете, които бе чувал за нас. Едната от близначките не е в ред, казваха, дъската й хлопа. Значи, заключи адвокатът, ясно е, че другата си е съвсем нормална.
— Удоволствието ни е взаимно, госпожице… ъ… Простете, но как беше името ви?
— Името, което търсите, е Марч. Но ние сме свикнали да ни наричат с майчиното ни име. Близначките Ейнджълфийлд, така ни знаят в селото. Никой не помни господин Марч, особено пък ние. Не сме имали възможността да го видим по понятни причини, нали разбирате? И нямаме нищо общо със семейството му. Често сме си мислили, че ще е най-добре да сменим фамилията си.
— Това може да бъде направено. Защо не? Процедурата е много проста, наистина…
— Но някой друг път. Днешната работа…
— Разбира се, разбира се. Да се върнем на въпроса за погребението. Значи вие не знаете дали чичо ви ще се върне скоро, така ли?
— Може да мине известно време — казах, което си бе самата истина.
— Няма значение. Ако се върне навреме, за да уреди сам разходите — добре. Ако ли не, аз ще ги уредя от негово име и ще уточним нещата, когато той се прибере у дома.
Превърнах лицето си в картина на облекчението, каквото той искаше да види, и докато все още бе подгрят от удоволствието, че е успял да свали такъв товар от гърба ми, го отрупах с дузина въпроси за това, какво ще се случи, ако момиче като мен, което носи отговорността за сестра като моята, има нещастието да загуби настойника си завинаги. С няколко думи той ми обясни цялата ситуация и аз съвсем ясно разбрах и запомних стъпките, които трябваше да предприема, и кога трябваше да ги направя.
— Не че някое от тези неща ще ви се наложи във вашето положение! — заключи адвокатът, осъзнал, че се бе поувлякъл, описвайки ми този стряскащ сценарий, и сякаш сега искаше да върне назад част от думите си. — В края на краищата чичо ви ще се върне след няколко дни.
— Дай Боже! — засиях насреща му аз.
Бяхме стигнали до вратата, когато господин Ломакс се сети за нещо много съществено.
— Случайно да ви е оставил някакъв адрес?
— Познавате чичо ми!
— При това доста добре. А не знаете ли приблизително къде е?
Харесах господин Ломакс, но това не ме спираше да го лъжа, когато трябваше. Лъжата беше втора природа за момиче като мен.