— Каква?
В стаята влезе Джудит. Тя простря един чаршаф на пода, сетне взе стола от съседната стая и го донесе. Сложи го в центъра на чаршафа и го нагласи така, че мис Уинтър да може да гледа през прозореца. Сетне зави една хавлиена кърпа около раменете й и разпростря оранжевата коса върху нея.
Преди да напусне стаята, ми подаде една ножица.
— Желая ви успех — каза с усмивка.
— Но какво трябва да направя? — попитах мис Уинтър.
— Да подстрижете косата ми, разбира се.
— Да ви отрежа косата?
— Да. И не гледайте така! Няма нищо страшно.
— Но аз не знам как.
— Просто вземете ножицата и режете — тя въздъхна. — Не ме е грижа как ще го направите. Не ме интересува на какво ще приличам. Отървете ме от нея.
— Но аз…
— Моля ви.
Застанах нерешително зад нея. След два дни, прекарани в леглото, косата й се бе заплела и представляваше истинска джунгла от оранжеви, жилави косми. Беше суха на допир, толкова суха, че почти очаквах да се натроши, и цялата на твърди малки възелчета.
— По-добре първо да я среша.
Възелчетата бяха безброй. Въпреки че тя не произнесе нито дума, чувствах как се стяга и трепва при всяко минаване на четката. Оставих я; щеше да е по-лесно просто да изрежа възелчетата.
Колебливо отрязах първия кичур. Няколко инча от края на космите, до половината на гърба й. Ножицата преминаваше през косата и отрязаните кичури падаха на чаршафа.
— Още по-късо от това — рече мис Уинтър.
— Дотук ли? — докоснах с ръка раменете й.
— Още по-късо.
Взех един кичур коса и го отрязах нервно. Една оранжева змия се плъзна в краката ми, а мис Уинтър започна да говори.
Спомням си няколко дни след погребението, бях в старата стая на Хестър. Нямах някаква специална причина. Просто стоях до прозореца и гледах в нищото. Пръстите ми попаднаха на някакъв малък ръб в завесата. Дупка, която тя бе зашила. Хестър бе много умела с иглата. Но имаше малко конец, който се бе разхлабил в края. И доста разсеяно, отсъстващо и незаинтересовано аз започнах да го дърпам. Нямах намерение да го разплитам, нямах намерение за нищо конкретно… но неочаквано конецът се оказа в ръката ми. Конецът, набръчкан на зигзаг от спомена за бодовете. А дупката в завесата се отвори. Сега щеше да започне да се разръфва.
На Джон не му харесваше, когато Хестър бе в къщата. Беше щастлив, когато тя си отиде. Но фактът си оставаше: ако Хестър беше тук, той нямаше да бъде на покрива. Ако Хестър беше тук, никой нямаше да пипне обезопасяващата пръчка. Ако Хестър беше тук, онзи ден щеше да завърши както всеки друг ден и като всеки друг ден Джон щеше да се занимава с работата си в градината, а не на покрива. Когато нишата на прозореца хвърлеше своята следобедна сянка върху чакъла, нямаше да има нито стълба, нито стъпала, а Джон нямаше да лежи с разперени крайници върху земята, поел нейната студенина. Денят щеше да дойде и да си отиде като всеки друг и в края му Джон щеше да си легне в леглото и да спи шумно, без дори да сънува, че пада през празното пространство.
Ако Хестър беше тук.
Открих, че оръфаната дупка в завесата е просто непоносима.
Аз режех косата на мис Уинтър, докато тя говореше и когато стигнах до нивото на ушите й, спрях.
Тя вдигна ръка към главата си и провери дължината на косата си.
— Още — добави.
Взех ножицата отново и продължих.
Момчето продължаваше да идва всеки ден. То копаеше и садеше, плевеше и слагаше слама около корените на растенията. Предполагах, че продължава да идва заради парите, които му дължахме. Но когато адвокатът ми даде малко пари в брой: „Да имате, докато се върне чичо ви“, и аз му платих, то продължи да идва. Наблюдавах го от горните прозорци. На няколко пъти то погледна в моята посока и аз отскочих, за да не ме види, но веднъж то успя да ме зърне и ми махна с ръка. Не му отговорих.
Всяка сутрин момчето носеше зеленчуци пред вратата на кухнята, понякога одран заек или оскубана кокошка, а всеки следобед идваше, за да събере обелките за тор. То се подпираше на вратата и сега, след като му бях платила, доста често между устните му имаше цигара.
Бях изпушила цигарите на Джон и се дразнех, че момчето можеше да пуши, а аз не. Никога не казах нито дума по този въпрос, но един ден, подпрял рамо на рамката на вратата, той ме хвана, че гледам жадно пакета цигари в джоба на гърдите му.
— Разменям една за чаша чай — предложи момчето. Влезе в кухнята — влизаше тук за пръв път от деня, в който умря Джон, и седна на стола на Джон, с лакти, подпрени на масата. Аз седях на стола в ъгъла, където обикновено сядаше Мисус. Той изпи чая си мълчаливо и издуха дима от цигарата, който се виеше нагоре към мръсния таван на бавни, лениви облачета и спирали. Когато дръпна за последен път и смачка цигарата в чинийката, стана, без да каже нищо, излезе от кухнята и се върна към работата си. Но на другия ден, когато почука на вратата със зеленчуците в ръка, влезе направо вътре, седна на стола на Джон и бутна една цигара през масата към мен, преди дори да взема чайника.