Ние никога не говорехме. Но си имахме нашите навици.
Емелин, която никога не ставаше преди обяд, понякога прекарваше следобедите навън, наблюдавайки момчето как работи. Аз й се карах.
— Ти си дъщерята на къщата! А той е само един прост градинар. За Бога, Емелин! Осъзнай се!
Но това не променяше нещата. Тя се усмихваше със своята тъпа усмивка на всеки, който й харесваше. Наблюдавах ги внимателно, спомняйки си какво ми бе казала Мисус за мъжете, които не можели да видят Изабел, и да не пожелаят да я докоснат. Момчето не проявяваше никакви признаци, че иска да пипне Емелин, макар да говореше любезно с нея и да я караше да се смее. Аз обаче не се чувствах спокойна.
Понякога ги наблюдавах от горния прозорец. Един слънчев ден я видях да се изтяга на тревата, с ръка под главата, подпряна на лакътя си. Тази поза разкриваше извивката от кръста до бедрата й. Той обърна глава да отговори на нещо, което тя му каза, и докато я гледаше, тя се завъртя по гръб и вдигна ръка да премести един кичур коса от челото си. Това бе толкова чувствено, така премаляло движение, че ме накара да мисля, че Емелин няма да има нищо против момчето да я докосне.
После момчето се обърна с гръб към нея, сякаш не бе видяло предизвикателството, и продължи работата си.
На другата сутрин пушехме в кухнята. Аз наруших нашето обичайно мълчание.
— Не докосвай Емелин — казах тихо и заплашително. Той ме погледна изненадано.
— Не съм я докосвал.
— Добре. Продължавай да не го правиш.
Мислех, че това е всичко. Двамата дръпнахме по още веднъж от цигарите си и аз се приготвих отново да потъна в мълчание, но след като издуха дима, той неочаквано каза.
— Аз не искам да докосвам Емелин.
Чух го. Много добре чух какво каза. Тази странна лека интонация. Аз чух и разбрах какво искаше да каже.
Дръпнах от цигарата си и не го погледнах. Бавно издухах дима.
— Тя е по-добра от теб — рече момчето.
Цигарата ми не бе дори наполовина изпушена, но аз я смачках. Отидох до вратата на кухнята и я отворих със замах.
То спря на прага до мен. Стоях като закована и гледах право в копчетата на ризата му.
Адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато преглъщаше. Гласът му бе шепот.
— Бъди добра с мен, Аделин.
Ужилена до болка, вдигнах ядосано очи, смятайки да го изгледам свирепо. Но бях стресната от нежността, изписана на лицето му. За миг бях… объркана.
Той се възползва от предимството си. Вдигна ръка. Имаше намерение да ме погали по бузата.
Но аз бях по-бърза. Свих юмрука си и блъснах ръката му встрани.
Не го нараних. Не можех да го нараня. Но той изглеждаше объркан. Разстроен. Смутен. След това си отиде.
Кухнята беше много празна без него. Мисус си бе отишла. Джон си бе отишъл. Сега дори момчето си отиде.
— Аз ще ти помогна — бе казало то. Но това беше невъзможно. Как можеше едно момче като него да ми помогне? Как можеше въобще някой да ми помогне?
Чаршафът беше покрит с оранжева коса. Аз стъпвах по нея и в обувките ми влизаха косми. Боядисаната част бе напълно изрязана; редките кичури, които покриваха скалпа на мис Уинтър, бяха чисто бели.
Свалих кърпата и изтръсках кичурите от гърба й.
— Дайте ми огледало — помоли мис Уинтър.
Подадох й огледалото. С късата си коса тя приличаше на прошарено дете.
Тя погледна в него. Очите й срещнаха нейните очи, голи и тъжни, и тя се гледа доста дълго. Сетне остави огледалото на масата.
— Точно това исках. Благодаря ви, Маргарет.
Оставих я и докато вървях към моята стая, си мислех за момчето. Мислех за него и за Аделин, и после мислех за него и за Емелин. После мислих за Аурелиус, намерен като невръстно бебе, облечен със старомодни дрешки и завит в торба, с лъжица от Ейнджълфийлд и страница от „Джейн Еър“. Мислех през целия път, но въпреки това не стигнах до никакво заключение.
Нещо обаче ми дойде наум в едно от онези бездънни, неизмерими и невъзможни да бъдат разгадани странични разклонения на мисълта. Спомних си онова, което Аурелиус ми каза последния път, когато бях в Ейнджълфийлд. „Просто бих искал да има някой, който да ми каже истината.“ И открих ехото на тези думи „Кажете ми истината“. Момчето в кафявия костюм. Сега си обясних защо в „Банбъри Хералд“ нямаше нищо, никакъв запис, никаква следа от интервюто, за което техният млад репортер бе ходил в Йоркшир. Той въобще не е бил репортер. Това е бил Аурелиус.