Знаех какво му е било. Сега, когато пораснах, му беше по-лесно, отколкото когато бях дете. Помня колко тежки бяха рождените дни вкъщи. Подаръците, скрити в бараката през нощта не от мен, а от майка ми, която не понасяше вида им. Неизбежното й главоболие в тези дни бе нейният ревниво пазен обред, който правеше невъзможно други деца да бъдат поканени вкъщи за празника. Но също така бе невъзможно да я оставим, за да отидем в зоологическата градина или в парка. Игрите на моя рожден ден винаги бяха тихи. Тортите никога не бяха домашно приготвени, а остатъците от тях трябваше да бъдат освободени от свещите и глазурата, преди да бъдат сложени в тенекиена кутия за другия ден, вместо да бъдат раздадени на децата. Каквито всъщност нямаше.
Честит рожден ден ли? Татко прошепваше тези думи — честит рожден ден, весело, но в ухото ми. Ние играехме тихи игри на карти, на които победителят правеше весела физиономия, а загубилият гримасничеше и страдаше, но нищо, нито звук, нито смях можеха да се чуят от стаята над главите ни. Между игрите той се качваше и слизаше, моят беден татко, разкъсван между мълчаливата болка в спалнята и тайният рожден ден долу, променяйки по стълбите лицето си от веселие, към състрадание, от съпричастие отново към радост.
Не честит рожден ден. От деня, в който съм родена, на този ден винаги присъстваше скръбта. Тя се отлагаше като прах върху мебелите. Покриваше всичко и всеки; нахлуваше в нас с всеки дъх, който поемахме. Покриваше със савана си нашето собствено нещастие.
Само защото ми бе толкова студено, можех да понеса и да си припомня тези дни.
Защо тя не можеше да ме обича? Защо моят живот означаваше за нея по-малко от смъртта на сестра ми? Дали обвиняваше мен за това? Вероятно беше права. Аз бях жива само защото сестра ми беше мъртва. Всеки поглед върху мен й напомняше за нейната загуба.
Дали за нея щеше да бъде по-лесно, ако и двете бяхме мъртви?
Изумена, продължих да вървя. Крачка след крачка, отново, и отново, и отново, като хипнотизирана. Без да се интересувам накъде вървя. Без да гледам и без да виждам нищо. Просто бродех, препъвах се и залитах.
После се блъснах в нещо.
— Маргарет! Маргарет!
Беше ми прекалено студено, че да се стресна, прекалено студено, за да отговоря на огромната фигура, която стоеше пред мен, завита в приличаща на палатка зелена водонепромокаема дреха. Размърдах се и две ръце ме хванаха за раменете и ме разтърсиха.
— Маргарет!
Беше Аурелиус.
— Погледни се! Цялата си посиняла от студ! Бързо ела с мен! — той ме хвана за ръка и ме поведе безцеремонно. Краката ми се преплитаха зад него, докато стигнахме до някакъв път, до някаква кола. Аурелиус ме набута в нея. Чух тръшването на вратата, ръмженето на мотора и сетне топлинка, която обви краката и глезените ми. Той отвори един термос и напълни чашата с оранжев чай.
— Пий!
Пих. Чаят беше горещ и сладък.
— Яж!
Отхапах парче от сандвича, който ми подаде.
В топлината на колата, пиейки чай и със сандвич в ръка, ми стана още по-студено. Зъбите ми започнаха да тракат и аз се разтреперих неудържимо.
— Мили Боже! — възкликна Аурелиус, като ми подаваше миниатюрните сандвичи един след друг.
Храната сякаш възвърна малко разума ми.
— Какво правиш тук, Аурелиус?
— Дойдох, за да ти дам това — отвърна той и като се пресегна към задната седалка, вдигна кутия за торта и внимателно я промуши между седалките.
Поставяйки кутията в скута ми, той ми се усмихна лъчезарно и отвори капака й.
Вътре имаше торта. Домашно направена торта. А върху тортата с извити букви от крем бяха написани думите: ЧРД, Маргарет!
Беше ми прекалено студено, за да плача. Вместо това студът и тортата ме накараха да говоря. Думите излязоха от мен случайно, напосоки, като предмети, които ледниците изхвърлят, когато се топят. Нощно пеене, градина с очи, сестри, бебе, лъжица.