— Тя дори е познавала къщата — пелтечех, докато Аурелиус сушеше косата ми с хартиени салфетки, — твоята къща и на госпожа Лав. Тя е погледнала през прозореца и си е помислила, че госпожа Лав прилича на добрата кръстница от приказките… Не разбираш ли какво означава това?
Аурелиус поклати глава.
— Но тя ми каза…
— Излъгала те е, Аурелиус! Когато си отишъл да я видиш, облечен с кафявия костюм, тя те е излъгала. Призна ми това.
— Мили Боже! — възкликна Аурелиус. — Ти откъде знаеш за кафявия костюм? Трябваше да се престоря на журналист, нали разбираш — и тогава той започна да осъзнава онова, което му бях казала. — Лъжица като моята, казваш? И е познавала къщата?
— Тя ти е леля, Аурелиус! А Емелин е твоята майка.
Той спря да суши косата ми и се загледа през прозореца по посока на къщата.
— Моята майка — прошепна. — Там.
Кимнах.
Настъпи още тишина, сетне той се обърна към мен.
— Заведи ме при нея, Маргарет.
Аз сякаш се събудих.
— За съжаление тя не е добре.
— Болна ли е?! Тогава трябва да ме заведеш! Без отлагане!
— Не точно болна — как да му обясня? — Тя е пострадала по време на пожара, Аурелиус. Не само лицето й. Мозъкът, разумът й също.
Той попи новата информация, прибави я към своя склад от загуби и болка и когато заговори отново, беше още по-твърд.
— Заведи ме при нея.
Болестта ли бе онова, което диктуваше отговора ми? Или фактът, че днес бе рожденият ми ден? Може би това, че аз самата нямах майка? Липсата на собствената ми майка? Тези фактори може да имаха някакво влияние, но най-същественият от тях бе изражението на Аурелиус, който очакваше моя отговор. Имаше сто и една причини да кажа „не“ на неговата молба, но когато видях огромното, непреклонно желание, всички те се стопиха.
Аз казах „да“.
Срещата
Ваната в известна степен успя да ме размрази, но не направи нищо за успокояване на болката зад очите ми. През остатъка от следобеда зарязах всички мисли за работа и се промъкнах в леглото, придръпвайки допълнителни завивки върху себе си чак до ушите. Все още треперех. По време на лекия си, повърхностен сън видях странни картини. Хестър и баща ми, близначките и майка ми, картини, в които всеки имаше лицето на някой друг, в които всеки бе някой друг, макар и променен, и дори моето собствено лице бе смущаващо за мен, тъй като бе изкривено и различно, едновременно мое и чуждо, понякога аз, понякога някой друг. После светлата глава на Аурелиус се появи в съня ми: той, винаги той и само той — усмихваше се и фантомите изчезнаха. Тъмнината се спусна над мен като вода и аз потънах в дълбините на съня.
Събудих се с главоболие, боляха ме крайниците, ставите и гърбът. Една умора, която нямаше нищо общо с изтощението или с липсата на сън, тежеше и забавяше мислите ми. Тъмнината се бе сгъстила. Проспала ли бях часа на срещата си с Аурелиус? Мисълта ме ядеше, но някак си отдалеч и мина доста време, преди да мога да се изправя, за да погледна часовника си. Защото по време на съня в мен се бе оформило едно неясно чувство. Трепет? Носталгия? Вълнение? И то бе породило чувството за очакване. Миналото се бе върнало! Сестра ми бе някъде наблизо. В това нямаше съмнение. Не можех да я видя, нито да я помириша, но моето вътрешно ухо, настроено винаги и единствено за нея, долавяше вибрациите й и те ме изпълваха с тъмна и приспивна радост.
Нямаше нужда да отблъсквам Аурелиус. Сестра ми щеше да ме намери, където и да съм. Не беше ли тя моята близначка? Всъщност имах половин час, преди да се срещна с него при градинската порта. Измъкнах се несръчно от леглото и понеже ми беше студено и бях изморена, за да сваля пижамата си, навлякох дебела риза и пуловер направо върху нея. Опакована като дете в нощта на фойерверките, слязох долу в кухнята. Джудит ми бе оставила студено месо, но аз нямах никакъв апетит. Поседях десет минути на кухненската маса. Копнеех да затворя очите си, но не смеех, защото се страхувах, че ще се предам на вцепенението, което караше главата ми да се накланя към масата.
Като си оставих пет минутки в запас, отворих кухненската врата и се измъкнах в градината.
Откъм къщата не идваше никаква светлина, нямаше и звезди. Препъвах се в мрака, меката почва под краката ми и докосването на клонки и листа ми подсказваха, когато се отклонявах от пътя. От тъмното нищо една клонка издраска лицето ми и аз затворих очи, за да ги предпазя. Вътре в главата ми се оформяха полуболезнени, полуеуфорични вибрации. Разбирах ги изцяло. Това беше нейната песен. Сестра ми идваше.
Стигнах до мястото на срещата. Тъмнината се размърда. Беше той. Ръката ми се блъсна в него, сетне почувствах, че я стисна.