Преди закуска излязох навън. Бавно и внимателно пристъпвах из ливадата, докато Шадоу се мотаеше в краката ми. Под стъпките ми снегът хрускаше, слънцето блестеше и се отразяваше в леденото покритие. Заскрежената трева запазваше отпечатъка от подметките ми, но до мен Шадоу пристъпваше като изискан нежен дух, без да оставя следи. Отначало студеният сух въздух се забиваше като нож в гърлото ми, но малко по малко свикнах и се наслаждавах на ободряващата му свежест. Но само след няколко минути бузите ми започнаха да горят, пръстите ми порозовяха, а краката ме заболяха и аз бях щастлива да се върна в къщата, а Шадоу бе щастлив да ме последва. Първо закуска, после на дивана в библиотеката, край бумтящия огън в камината и с нещо за четене в ръка.
Можех да преценя колко по-добре съм от факта, че мислите ми не се обърнаха към съкровищата в библиотеката на мис Уинтър, а към нейния разказ. Изрових листовете, от деня на припадъка ми и се върнах към топлината на огнището, където с Шадоу до мен прекарах най-хубавата част от деня в четене. Четях, четях, и пак четях, откривайки историята наново, припомняйки си нейните загадки, мистерии и тайни. Но нямаше открития. Накрая бях толкова объркана, колкото и преди да започна. Беше ли виновен някой за смъртта на Джон-да-диг? Нарочно ли беше повредена стълбата? Да. Но кой? И какво бе всъщност онова, което Хестър е помислила за призрак? И още по-неочаквано от всичко останало, как Аделин, това непокорно и буйно дете, неспособно да комуникира с никого другиго, освен с бавно мислещата си сестра, и способно на разбиващи сърцето действия като унищожаване на градината, впоследствие бе станало мис Уинтър — самодисциплинираната авторка на дузини световноизвестни романи и създателка на изключителна градина?
Бутнах купчината листове на една страна, погалих Шадоу и загледах огъня, копнеейки за комфорта на една история, в която всичко е предварително планирано, където сблъсъкът е измислен единствено за мое забавление и където бих могла да измеря колко далеч е развръзката чрез опипване на дебелината на страниците, които ми остават. Нямах представа колко страници още трябваше да бъдат написани, за да свърши историята на Емелин и Аделин, нито дали щеше да бъде завършена навреме.
Въпреки че бях потънала в бележките си, не преставах да се чудя защо не виждам мис Уинтър. Всеки път питах Джудит за нея и всеки път тя ми даваше един и същи отговор: „Тя е с мис Емелин.“ И така до вечерта, когато икономката пристигна със съобщение от мис Уинтър: „Чувствала ли съм се достатъчно добре, за да й почета малко преди вечеря?“
Когато отидох при нея, видях на масичката една книга — „Тайната на лейди Одли“. Отворих я на отбелязаното място и започнах да чета. Но бях прочела само една глава, когато спрях, защото почувствах, че тя иска да говори с мен.
— Какво стана онази нощ? — попита ме мис Уинтър. — Нощта, когато припаднахте?
Зарадвах се, че най-сетне получих възможност да обясня.
— Вече знаех, че Емелин е в къщата. Бях я чувала нощем. Бях я видяла в градината. Открих стаите й. Но в онази нощ аз заведох един човек да я види. Емелин се стресна. Последното нещо, което исках, бе да я уплаша. Но тя бе изненадана, когато ни видя и тук гласът ми спря в гърлото.
— Това не е ваша грешка. Не се обвинявайте. Виенето и нервните припадъци — това са нещо, което аз, Джудит и докторът сме виждали много пъти и преди. Ако има някой, който трябва да бъде обвинен, това съм аз, че не ви позволих по-рано да узнаете за нейното присъствие тук. Имам този лош навик да бъда закрилница. Беше глупаво, че не ви казах — тя направи пауза. — Имате ли желание да ми кажете кой беше човекът, когото заведохте при нея?
— Емелин е имала бебе — казах. — Това е човекът, когото взех със себе си. Мъжът с кафявия костюм — докато казвах онова, което знаех, въпросите, чиито отговори не знаех, напираха на устните ми, сякаш моята откровеност и искреност можеха да я накарат да бъде открита и искрена в замяна на искреността ми — Какво търсеше Емелин в градината? Когато я видях там, тя се опитваше да изкопае нещо. Очевидно го прави често: Морис се опита да ме убеди, че било работа на лисиците, но аз знам, че не е истина.
Мис Уинтър не каза нищо и остана съвсем неподвижна.
— Мъртвите отиват под земята — цитирах аз. — Това ми каза тя. Кого си мисли, че е погребала? Детето си? Хестър? Кого търси тя под земята?
Мис Уинтър издаде някакъв звук като неразбираемо мърморене и макар че то беше леко, в същия миг събуди забравения спомен за дрезгавото изречение на Емелин в градината. Същите думи!