— Това ли беше? — попита мис Уинтър. — Това ли каза тя?
Кимнах.
— На езика на близнаците?
Кимнах отново.
Мис Уинтър ме загледа с интерес.
— Браво, Маргарет, много добре се справяте. По-добре, отколкото си мислех. Работата е там, че тази история се развива доста по-бързо, отколкото трябва. И излиза извън контрол. Избързваме и вървим пред собствените си стъпки — тя спря и загледа дланта си, сетне погледна право в мен. — Казах, че имам намерение да ви кажа истината. И ще го направя. Но преди да ви я кажа цялата, първо трябва да се случи нещо. То е неизбежно и ще се случи. Но все още не е.
— Какво…?
Но преди да успея да завърша въпроса си, тя поклати глава.
— Хайде да се върнем на лейди Одли и нейната тайна, какво ще кажете?
Четох й още половин час, но мисълта ми не бе в книгата, а и имах впечатлението, че вниманието на мис Уинтър също е някъде другаде. Когато Джудит почука на вратата, защото бе станало време за вечеря, затворих книгата и я оставих встрани. Неочаквано мис Уинтър каза:
— Ако не сте много изморена, защо не дойдете да видите Емелин тази вечер?
Сестрите
Когато стана време, влязох в стаите на Емелин. За пръв път бях там като гост и първото нещо, което забелязах още преди да вляза в спалнята, беше плътността на тишината. Спрях на прага — те все още не ме забелязваха — и осъзнах, че това бе техният шепот. На ръба на тишината триенето на дъха върху гласните струни създаваше вълни във въздуха. Меки съгласни, които изчезваха, преди да ги чуеш, заглушени гласни, които можеш да сбъркаш с шума на собствената си кръв в ушите. Всеки път, когато си мислех, че този затихващ шепот, който минаваше покрай ухото ми като молец, спира, той отново отлиташе надалеч.
Прокашлях се.
— Маргарет — мис Уинтър, седнала в инвалидната количка близо до сестра си, ми посочи един стол от другата страна на леглото. — Колко мило от ваша страна.
Гледах лицето на Емелин върху възглавницата. Бях виждала вече червеното и бялото от белези и изгоряла кожа, тя не бе загубила нищо от своята добре подхранвана пухкавост, косата й все още представляваше заплетено бяло гранче. Апатично и равнодушно погледът й блуждаеше по тавана, тя изглеждаше напълно индиферентна по отношение на присъствието ми. Къде беше разликата? Защото тя беше различна. В нея имаше някаква видима промяна, която трудно можех да определя. Обаче не бе загубила нищо от своята сила. Една ръка се протегна извън завивката и тя хвана ръката на мис Уинтър в здрава хватка.
— Как сте, Емелин? — попитах доста нервно аз.
— Не е добре — отговори вместо сестра си мис Уинтър. Самата тя се бе променила много през последните дни, но колкото повече болестта я изяждаше, толкова по-явна ставаше същността й. Всеки път я виждах по-тънка, по-крехка, по-прозрачна, а стоманената сърцевина в центъра се оголваше все повече.
— Искате ли да ви почета? — попитах.
— Да, моля ви.
Прочетох една глава. След това мис Уинтър промърмори: „Заспа“. Очите на Емелин бяха затворени, дишането й бе равно и спокойно. Беше отпуснала хватката върху ръката на сестра си и мис Уинтър я потърка, за да върне живота в нея. Върху пръстите й започваха да се появяват синини. Забелязвайки погледа ми, тя скри ръцете си в шала.
— Съжалявам за това прекъсване на работата ни — каза тя. — Вече трябваше да ви отпратя веднъж, когато Емелин беше болна. Сега също трябва да прекарвам повече време с нея, така че нашият проект ще почака. Но този път няма да е задълго. Пък и Коледа идва. Вие ще искате да отидете при семейството си. А когато се върнете след ваканцията, ще видите как са се подредили нещата. Очаквам — тук настъпи една много кратка пауза, — че тогава ще бъдем в състояние да продължим отново работата си.
Не разбрах веднага какво иска да каже. Думите бяха двусмислени, но гласът й ми каза останалото. Погледнах спящото лице на Емелин.
— Искате да кажете, че…?
Мис Уинтър въздъхна.
— Не се подлъгвайте от факта, че изглежда силна. Тя е болна от много дълго време. От години свиквам с мисълта, че ще доживея да я видя как си отива преди мен. После, когато се разболях, не бях толкова сигурна. А сега, изглежда, двете сме в надпревара пред финала.
Значи това бе, което очаквахме. Събитието, без което историята не можеше да свърши.
Неочаквано гърлото ми пресъхна, а сърцето ми се сви уплашено.
Емелин умираше.
— Моя ли е вината?
— Ваша? Как би могла да бъде ваша? — мис Уинтър поклати глава. — Онази нощ няма нищо общо с това — тя ми отправи един от нейните проницателни погледи. — Защо това ви разстройва, Маргарет? Моята сестра ви е непозната. За вас тя е чужд човек. Трудно ми е да разбера какво ви прави толкова нещастна. Състраданието към мен ли? Кажете ми, Маргарет, какъв е проблемът?