— Маргарет — прошепна мис Уинтър, посочвайки ми един стол. Изглеждаше доволна, че съм дошла. Заедно изчакахме светлината съвсем да изчезне, заслушани в приливите и отливите от дишането на Емелин — то идваше и си отиваше с плавен невъзмутим ритъм, успокоителен като шума на вълните на морския бряг.
Стоях мълчаливо, съчинявайки в ума си невъзможните съобщения, които бих могла да изпратя на сестра си чрез този пътник към другия свят. С всяко издишване стаята сякаш се изпълваше с все по-дълбока и непоносима тъга.
Един тъмен силует се размърда на фона на прозореца — мис Уинтър.
— Трябва да вземете това — каза тя и движението в тъмнината ми подсказа, че държи нещо и ми го подава през леглото.
Пръстите ми се сключиха върху някакъв правоъгълен кожен предмет с метална закопчалка. Нещо като книга.
— От кутията със съкровища на Емелин е. Повече няма да й бъде нужно. Вървете. Прочетете я. Когато се върнете, ще говорим.
С книгата в ръка прекосих стаята, намирайки пътя си чрез опипване на мебелите с ръце. Зад мен продължаваха да прииждат и да се отдръпват вълните от дишането на Емелин.
Дневникът и влакът
Дневникът на Хестър беше повреден. Ключалката липсваше, езичето бе толкова ръждясало, че оставяше оранжеви следи по пръстите ми. Първите три страници бяха залепнали една за друга там, където лепилото от вътрешната корица се бе разтекло по тях. На всяка страница последната дума се бе размазала в кафеникаво петно, тъй като дневникът е бил изложен едновременно на прах и влага. Няколко страници бяха откъснати, по оръфаните краища се виждаше мъчителна поредица от фрагменти: абн, кр, та, ист. Най-лошото от всичко бе, че дневникът, изглежда, известно време е престоял във вода, страниците му бяха нагънати, при затваряне беше издут.
Точно това ми причиняваше най-големите трудности. Беше ясно, че е ръкопис и че е написан от Хестър. Виждаха се нейните твърди възходящи чертички, балансираните нежни пръстенчета, спокойните наклони, икономичните разстояния между думите. Но думите бяха размазани и избелели. Това „л“ ли беше или „т“? Тази крива от „а“ ли е или от „е“? Или може би „с“? Дали това словосъчетание трябва да се чете като „влюбен“ или като „загубен“?
Оказа се истинска загадка. Впоследствие направих препис на дневника, но в този ден, в претъпкания празничен влак нямах търпение да извадя молив и бележник. Свих се на мястото си до прозореца с нос, забит в страниците, отдавайки се изцяло на тежката работа по дешифрирането. Първоначално разчитах една дума по три различни начина, но след това, когато се потопих в течението на мисълта й, думите започнаха да се появяват сами, сякаш искаха да ме посрещнат и да възнаградят моите усилия с щедро саморазкриване. В този влак, един ден преди Коледа, Хестър оживя.
Няма да изпитвам вашето търпение, като възпроизвеждам дневника й такъв, какъвто беше: на части и повреден. В духа на самата Хестър закърпих и подредих нещата, прогоних хаоса и бъркотията. Заместих съмнението с яснота, сенките с прозрачност. Може да съм сложила в нейните страници думи, които тя никога не е писала, но мога да се закълна, че ако съм направила грешки, те са съвсем дребни; внимавах много, оглеждах от всички страни, докато не се уверях, че съм разгадала оригиналния текст.
Тук няма да ви предложа целия дневник, само редактирана подборка от пасажи. Изборът ми бе продиктуван първо от въпросите за релевантност на моята цел, а именно да разкажа историята на мис Уинтър. И второ, от желанието ми да дам вярна представа за живота на Хестър в Ейнджълфийлд.
„Погледната отдалеч, Ейнджълфийлд Хаус е съвсем прилична къща, въпреки че е обърната и гледа в неправилна посока, а прозорците са зле позиционирани. Но приближавайки се, човек вижда разрухата й — части от каменния градеж са опасно остарели вследствие влиянието на времето, рамките на прозорците са изгнили. Изглежда, част от покрива е повредена от буря. Ще трябва да проверя подробно състоянието на таваните в таванските стаи.
На вратата ме посрещна икономката. Въпреки че направи опит да го скрие, веднага разбрах, че жената има трудности със зрението и слуха. Като се има предвид възрастта й, това не е изненада. То също така обяснява и неописуемата мръсотия, в която се намира къщата — но предполагам, че семейство Ейнджълфийлд не иска да я изгони, след като цял живот е слугувала тук. Мога да оправдая тяхната лоялност, макар че не виждам защо да не може чифт по-млади и силни ръце да й окажат помощ.