Когато осъзнах, че в Ейнджълфийлд е имало не две, а три момичета, прибързано реших, че държа ключа към цялата история в ръката си. Но в края на размишленията си разбрах, че докато не разбера какво се е случило в нощта на пожара, всъщност не знам нищо.
Костите
Беше Бъдни вечер. Беше късно, валеше силен сняг. Двама шофьори на такси отказаха да ме закарат толкова далеч от града в нощ като тази, но третият сигурно бе трогнат от пламенната ми молба, защото сви рамене и ме пусна да вляза в колата.
— Ще се забавим заради снега — предупреди ме навъсено той.
Излязохме от града и снегът продължи да се сипе, трупайки с педантична постоянност снежинка по снежинка върху всеки сантиметър земя, върху всеки плет, върху всеки клон. След като подминахме последното село и последната ферма, се озовахме в една приказна бяла пустош. Пътят не се виждаше в бялата снежна пелена и аз се свих на седалката, като очаквах всеки момент шофьорът да се откаже и да обърне колата обратно. Само точните ми напътствия го убедиха, че се движим в правилна посока. Слязох сама, за да отворя първата порта, сетне се озовахме пред втората, главната порта на къщата.
— Надявам се, че ще намерите пътя обратно — казах.
— Аз ли? О, не се безпокойте, ще се оправя — отвърна той с поредното свиване на рамене.
Както и очаквах, портата беше заключена. Понеже не исках шофьорът да ме помисли за крадец, се направих, че търся в чантата си ключовете, докато той обърна колата. Едва след като се отдалечи на достатъчно разстояние, се хванах за решетките и се прехвърлих.
Вратата на кухнята не бе заключена. Свалих ботушите си, изтръсках снега от палтото си и го закачих. Прекосих празната кухня и се отправих към крилото на Емелин, където знаех, че е мис Уинтър. Изпълнена с обвинения, изпълнена с въпроси, аз поддържах гнева си. Беше заради Аурелиус и заради жената, чиито кости бяха лежали шейсет години в изгорелите останки на библиотеката на Ейнджълфийлд Хаус. Въпреки цялата вътрешна буря, която кипеше и бушуваше в мен, приближаването ми бе нечуто; килимът попи яростта на стъпките ми.
Не почуках, а блъснах вратата и когато тя се отвори, влязох направо вътре.
Завесите все още бяха спуснати. Мис Уинтър седеше мълчаливо край леглото на Емелин. Стресната от моето нахлуване, тя ме погледна, в очите й имаше изключителен, необикновен блясък.
— Кости! — просъсках към нея. — Намериха кости в Ейнджълфийлд.
Цялата бях очи и слух, очаквайки на тръни да дойде признание от нейна страна. Дали щеше да бъде дума, израз на лицето или жест, нямаше значение. Тя трябваше, тя щеше да го направи и аз щях да го разчета.
Обаче в стаята имаше нещо, което се опитваше да ме разсее от моето съсредоточаване.
— Кости? — произнесе мис Уинтър. Беше восъчнобледа и в очите й имаше цял океан, достатъчно огромен, че да удави всичката ми ярост.
— О! — произнесе тя.
„О.“ Какво богатство от трептения, какви нюанси от чувства можеше да съдържа само един звук. Страх. Отчаяние. Скръб и примирение. Облекчение от тъмно естество. И скръб — дълбока скръб.
И тогава онова настойчиво разсейващо чувство в стаята се промъкна така дълбоко в мозъка ми, че повече нямаше място за нищо друго. Какво беше то? Нещо външно, странично, което не беше свързано с драмата за костите. Нещо, което предхождаше нахлуването ми. За част от секундата се обърках, сетне всички незначителни неща, които бях забелязала, се свързаха и дойдоха на местата си. Атмосферата в стаята. Спуснатите завеси. Воднистата прозрачност на очите на мис Уинтър. Фактът, че стоманената сърцевина, която винаги е била нейна същност, сякаш просто се бе стопила и изтекла от нея.
Вниманието ми се съсредоточи върху едно нещо: имаше ли лекото спадане и повдигане от дишането на Емелин? До ушите ми не достигна никакъв звук.
— Не! Тя не е…
Паднах на колене до леглото и загледах втренчено.
— Да — произнесе тихо мис Уинтър. — Тя си отиде. Преди няколко минути.
Погледнах празното лице на Емелин. Нищо не беше се променило. Белезите продължаваха да са ужасяващо червени; устните й имаха същия изкривен наклон, очите й все още бяха зелени. Докоснах нейната изкривена, закърпена ръка и усетих, че кожата й беше топла.
Вярно ли бе, че си е отишла? Абсолютно, безвъзвратно? Изглеждаше невъзможно да е така. Със сигурност ли беше ни напуснала напълно? Със сигурност имаше нещо от нея, останало, за да ни крепи. Нямаше ли някакво заклинание, талисман, магия, която да я върне обратно? Нямаше ли нещо, което бих могла да кажа и което би стигнало до нея?
Топлината на ръката й бе онова, което ме накара да повярвам, че тя може да ме чуе. Топлината на ръката й бе причината всички тези думи да се съберат в гърдите ми, надпреварвайки се една през друга да излязат в нетърпението си да стигнат до Емелин.