Криенето на бременността не бе трудно. Но през тези месеци аз се тревожех повече за самото раждане. Знаех каква опасност може да бъде то. Майката на Изабел не бе оживяла след второто си бебе и аз не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Това, че Емелин щеше да страда, че животът й щеше да бъде изложен на опасност — за мен бе немислимо. От друга страна, докторът не беше наш приятел и аз не го исках в къщата. Той бе видял Изабел и я бе отвел оттук. Това не биваше да се случи с Емелин. Той бе разделил Емелин и Аделин. Това не можеше да се случи на Емелин и мен. Освен това как можеше да дойде, без да възникнат усложнения? И въпреки че бе убеден (макар че не разбираше как е станало това), че момичето в мъглата бе счупило черупката на нямата парцалена кукла Аделин (онази Аделин, която някога бе прекарала няколко месеца в неговия дом) и бе излязло от нея, ако неочаквано осъзнаеше, че в Ейнджълфийлд Хаус живеят не две, а три момичета, той щеше да разбере истината. За една-единствена визита — докато траеше самото раждане, бих могла да заключа Аделин в старото детско крило и да го излъжем. Но след като се разчуеше, че в къщата има бебе, посещенията нямаше да имат край. Нямаше да бъде възможно тайната да бъде опазена.
Много добре осъзнавах деликатността на моето положение. Знаех, че принадлежа на тази къща; знаех, че тук ми е мястото. Нямах друг дом, освен Ейнджълфийлд, нямах друг живот, освен този, въпреки че не си правех илюзии за това, колко нищожни щяха да бъдат твърденията ми в очите на другите. Какви приятели имах? Никакви. Не можех да очаквам докторът да говори в моя полза и макар че господин Ломакс беше любезен с мен сега, след като узнаеше, че през цялото време съм се преструвала на Аделин, отношението му без съмнение щеше да се промени. Привързаността на Емелин към мен и моята към нея нямаше да струват нищо.
Самата Емелин, невежа и невъзмутима, остави дните на своето затворничество да минат безпроблемно. За мен времето премина в агонията на нерешителността. Как да я опазя? Как да опазя самата себе си? Всеки ден отхвърлях решение след решение. През първите месеци бях сигурна, че решението ще дойде само, когато му дойде времето. Нима не бях решила всички други проблеми въпреки всичко? Тогава този също щеше да се уреди. Но моментът наближаваше и проблемът ставаше все по-належащ, а аз не бях стигнала по-близо до решението му. Лутах се. В един миг грабвах палтото си, за да отида до къщата на доктора и да му призная всичко, в следващия ме връхлиташе противната мисъл, че ако го направя, ще се разкрия, а разкриването щеше да доведе единствено и само до изгонването ми. Утре, казвах си, като оставях палтото на закачалката. Ще измисля нещо утре.
И тогава стана прекалено късно.
Една нощ се събудих от вик. Емелин!
Но не беше Емелин, която се сърдеше и дишаше тежко; ръмжеше като някое животно и се потеше; очите й бяха изпъкнали и тя бе оголила зъбите си, но не викаше. Тя преглъщаше болката и я превръщаше в сила вътре в себе си. Викът, който ме събуди, и всички следващи викове, които продължиха да се носят из цялата къща чак до сутринта, не бяха нейни, а на Аделин. И тя не млъкна, докато не се роди бебето на Емелин — момченце.
Денят беше седми януари.
Емелин заспа, усмихваше се в съня си.
Аз изкъпах бебето. То отвори очи, изненадано от допира на топлата вода.
Слънцето изгря.
Времето бе настъпило и си бе отишло, а аз не бях взела никакво решение. Но ние все още бяхме тук, от другата страна на бедствието, и слава Богу, бяхме живи.
Моят живот можеше да продължи.
Пожарът
Мис Уинтър, изглежда, усети появата на Джудит, защото когато икономката надникна в стаята, ни намери да седим в мълчание. Тя носеше на табла какао за мен и предложи да ме смени, ако искам да поспя. Аз поклатих глава.