Бебето се размърда, замята ръчички, зарита с крачета и изпъна телцето си, което бе предвестник на плач. Аз го залюлях, като го притиснах към рамото си, чувствах дишането му във врата си. „Не плачи. Моля те, не плачи!“
То се успокои отново и аз се огледах.
Моите книги. На бюрото. Онези, покрай които не можех да мина, без да ги отворя заради удоволствието от няколкото прочетени думи — като едно бързо „здравей“. Беше нелепо и неуместно да ги видя в ръцете й. Аделин и книги? Глупости! Дори когато отвори корицата, си помислих за един дълъг, особен миг, че го прави, защото смята да чете…
Тя започна да къса страниците. Разпръсна ги върху бюрото, някои паднаха на пода. Когато свърши с късането, сграбчи пълна шепа от тях и ги сви на топки. Беше като вихрушка. Моите малки красиви книги неочаквано се превърнаха в планина от хартия. Като си помисли само човек колко много хартия има в една книга! Исках да викам, но какво? Всички думи, всички прекрасни думи бяха откъснати и смачкани, а аз стоях онемяла и не смеех да помръдна.
Тя взе наръч от хартиените топки и ги постави върху бялото одеялце в камината. Наблюдавах я как се върна три пъти до бюрото и обратно до камината с ръце, пълни с хартия, докато огнището бе напълнено със скъсаните страници от книги. „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Жената в бяло“… Топчета хартия се катурваха от върха на пирамидата, някои се търкаляха по килима, стигайки до онези, които тя бе изтървала по пътя си.
Едно стигна и спря до крака ми и аз мълчаливо се наведох, за да го взема.
О, колко жестоко бе усещането от смачканата хартия; думите бяха отнесени, летящи във всички посоки, безсмислени. Сърцето ми бе разбито.
В мен се надигна гняв, той ме понесе като парче отломък от корабокрушение, не бях способна нито да виждам, нито да дишам. Гневът ревеше като океан в главата ми. Може би трябваше да извикам, да скоча като луда от скривалището си и да я блъсна, но в ръцете ми бе съкровището на Емелин. Така че стоях и гледах, трепереща и виеща мълчаливо, докато сестра й унищожаваше моето съкровище.
Най-накрая Аделин, изглежда, бе доволна от кладата. Макар че откъдето и да го погледнеше човек, планината в огнището беше дело на луд човек. Самата тя беше лудост. „Всичко е с краката нагоре — би казала Мисус, — никога няма да се разпали. Хартията трябва да се сложи в основата.“ Но дори да я бе направила правилно, пак нямаше да има значение. Тя не можеше да я запали: нямаше кибрит. А пък ако бе успяла да се снабди с кибрит, пак нямаше да постигне целта си, защото момчето, бебчето, нейната жертва, беше в моите ръце. И най-голямата лудост от всичко: да предположим, че не бях тук, за да я спра? Да предположим, че не бях спасила детето и че тя го изгореше живо? Как изобщо е могла да си представи, че унищожавайки детето на сестра си, щеше да я върне за себе си?
Това беше дело на една луда жена.
В ръцете ми бебето се размърда и отвори уста да реве. Господи, ами сега? Какво да направя?
Зад гърба на Аделин аз се измъкнах тихичко и изтичах в кухнята.
Трябваше да занеса бебето на някое сигурно, безопасно място и след това да се върна, за да се справя с Аделин. Мозъкът ми работеше бързо, отхвърляйки план след план. Емелин никога повече няма да обича сестра си, когато разбере какво се бе опитала да направи. Ще останем само тя и аз. Ще кажем на полицията, че Аделин е убила Джон-да-диг и те ще я отведат. Не! Ще я заплашим, че ако не напусне Ейнджълфийлд, ще кажем на полицията… Не!
И тогава най-неочаквано открих какво трябваше да направим — ние щяхме да напуснем Ейнджълфийлд. Да, точно така! Емелин и аз щяхме да си отидем с бебето и да започнем нов живот. Без Аделин, без Ейнджълфийлд, но двете заедно.
Изглеждаше толкова просто, че се зачудих защо не бях се сетила за това по-рано.
На кухненската врата висеше торбата на Амброус за фазани. Разкопчах токите й, разстлах я на масата и завих бебето в нейните гънки. С бъдещето, което светеше така ярко пред мен, че изглеждаше по-реално и от настоящето, пъхнах страницата от „Джейн Еър“ в торбата, както и една лъжица, която бе на масата. Щяхме да имаме нужда от нея по пътя към нашия нов живот.
Сега накъде? Някъде далеч от тази къща, някъде, където никой нямаше да го нарани, където щеше да бъде на топло за няколкото минути, които щяха да ми трябват, за да се върна, да събудя Емелин и да я убедя да ме последва…
Не в гаража. Аделин понякога ходеше там. В църквата! Това бе място, където тя никога не ходеше.
Изтичах по алеята, през покритата порта на църковния двор и право в църквата. На предните пейки имаше малки възглавнички за коленичене. Подредих ги като легло и сложих бебето върху тях в неговата брезентова торба.