Гласът й се извиси рязко; плавността на речта я напусна.
— Имаше пожар.
Думите й бяха твърди и сухи, като камъни.
— Загубих всичко.
И тогава, преди да успее да го спре, от устните й се изтръгна вик.
— О, Емелин!
Има поверие в някои култури, че името съдържа цялата мистична сила на човека. Смята се, че то трябва да е известно само на Бог, на човека, който го носи, и на много малко привилегировани. Произнасянето му, независимо дали от самия човек или от някой друг, може да предизвика нещастие. Изглежда, това беше точно такова име.
Мис Уинтър притисна с ръка устните си, но беше много късно. По мускулите под кожата й премина трепет.
Сега знаех, че съм свързана с историята. Бях се натъкнала точно на сърцевината на приказката, която бях повикана да разкажа. Това беше любов. И загуба. Какво друго можеше да предизвика болката в това възклицание, ако не загубата на близък човек? В един кратък миг проникнах зад маската от бял грим и екзотични драперии. За няколко секунди ми се стори, че виждам право в сърцето на мис Уинтър, право в мислите й. Разпознах най-дълбоката й същност: как можех да сбъркам! Та нали това бе и моята същност? Ние двете бяхме осиротели близначки. С това откритие ремъкът на историята се стегна около китките ми и моето вълнение неочаквано бе прерязано от страх като с нож.
— Къде мога да намеря писмени доказателства за този пожар? — попитах, опитвайки се да овладея чувствата си.
— В местния вестник „Банбъри Хералд“.
Кимнах и го отбелязах в бележника си.
— Въпреки че — добави тя — доказателствата там са различни от онова, което сега ще ви покажа.
Вдигнах учудено вежди.
— Елате по-близо.
Станах от стола и направих една стъпка, преполовявайки разстоянието помежду ни.
Мис Уинтър бавно вдигна дясната си ръка и протегна към мен затворения си юмрук, който беше обсипан с трикаратови скъпоценни камъни в техните подобни на нокти обкови. С движение, което говореше за огромно усилие, тя обърна ръката си и я отвори, сякаш вътре имаше скрит някакъв изненадващ подарък и тя смяташе да ми го предложи.
Но там нямаше подарък. Изненадата беше самата ръка.
Никога досега не бях виждала такава плът. Нейните побелели ръбчета и яркочервени бразди нямаха нищо общо с розовите възглавнички в основата на моите пръсти и бледата долина на дланта ми. Разтопена от пожара, плътта й бе застинала в напълно неразличим пейзаж, като място, променено завинаги от поток лава. Пръстите й не лежаха отворени, а извити като лапа от изкривената стегнатост на белязаната от рани тъкан. В средата на дланта й, белег върху белег, изгаряне върху изгаряне, имаше отпечатък като гротескна картина. Той бе разположен толкова дълбоко, че с неочаквана погнуса се запитах дали случайно не стига до костта, която би трябвало да се намира точно под него. Белегът създаваше чувството за странно закрепване на ръката в китката, отпечатъкът тежеше върху дланта й — сякаш в нея нямаше живот. Той представляваше нещо дълбоко и кръгло, запечатано завинаги, и от него по посока на палеца тръгваше къса линия.
Сега, мислейки за това, осъзнавам, че белегът наподобяваше буквата „Q“, но тогава, в шока на този неочакван и болезнен акт на разкриване, той не бе толкова ясен и ме разтърси така, както ако бях открила на някоя страница, написана на английски, непознат символ от забравен, непознат език.
Обзе ме неочаквано главозамайване и аз посегнах към стола зад мен.
— Съжалявам — чух я да казва. — Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как биха изглеждали в очите на другите хора.
Седнах и постепенно тъмнината в края на полезрението ми се разсея.
Мис Уинтър затвори пръстите на своята увредена ръка, извъртя китката си и върна обсипания със смарагди юмрук в скута си. С жест, изразяващ защита, тя обви пръстите на другата си ръка около нея.
— Съжалявам, че не искахте да чуете моята приказка за духа, мис Лий.
— Ще я чуя някой друг път.
Интервюто ни бе приключило.
По пътя към моите стаи си мислех за писмото, което ми бе изпратила. За напрегнатия и прилежен почерк, какъвто не бях виждала никога преди. Бях решила, че се дължи на болест. Артрит може би. Сега разбирах. От първата до последната си книга мис Уинтър бе писала с лявата си ръка.
В моя кабинет кадифените завеси бяха зелени, а стените — покрити с бледозлатист сатен с воден знак. Въпреки приглушената тишина, дължаща се на изобилието от тъкани, бях приятно изненадана и доволна от широкото дървено бюро и обикновения стол с права облегалка, които стояха под прозореца. Включих настолната лампа на бюрото и подредих хартията, което бях взела със себе си, и моите дванадесет молива. Те бяха от нов вид: неподострени червени пръчици, точно такива, с каквито обичах да започвам проектите си. Последното нещо, което извадих от чантата си, беше острилка за моливи.