Поканата вехнела и избелявала на прозоречната рамка на гостната цели две седмици и може би щяла да си остане там, ако не била Изабел. Един следобед, понеже нямало какво да прави, тя слязла пуфтейки по стълбите, издула бузи от скука, взела плика и го отворила.
— Какво е това? — попитал я Чарли.
— Покана — отвърнала му тя. — За пикник.
Пикник? Мозъкът на Чарли заработил. Сторило му се странно. Но той свил рамене и забравил за това. Изабел станала и излязла.
— Къде отиваш?
— В стаята си.
Той направил опит да я последва, но тя го спряла.
— Остави ме сама. Не съм в настроение.
Чарли се ядосал, сграбчил косата й, прекарал пръстите си по тила й и намерил белезите, които бил оставил там последния път. Но тя се извъртяла и изтичала, като заключила вратата си.
Един час по-късно, като я чул да слиза, Чарли отишъл в коридора.
— Ела с мен в библиотеката — заповядал й той.
— Няма.
— Тогава в еленовия парк.
— Не.
Той забелязал, че се е преоблякла.
— На какво си се направила? — попитал. — Изглеждаш глупаво.
Тя била облякла една лятна рокля от тънка бяла материя, украсена със зелено, принадлежала някога на майка й. Вместо обичайните гуменки с оръфани връзки, била с чифт зелени копринени сандали — също на майка й, които били с един номер по-големи, и в косата си била прикрепила цвете с едно гребенче. Била си сложила и червило.
Сърцето на Чарли се изпълнило с мрак.
— Къде отиваш? — попитал я той.
— На пикника.
Той сграбчил ръката й, забил пръстите си в нея и я задърпал към библиотеката.
— Не!
Той я задърпал още по-силно.
Тя просъскала.
— Чарли, казах не!
Тогава той я оставил. Знаел, че когато каже „Не“ по този начин, трябва да я послуша. Изабел можела да бъде в лошо настроение дни наред.
Тя се обърнала и отворила външната врата.
Изпълнен с ярост и гняв, Чарли потърсил да хвърли нещо по нея. Но вече не било останало нищо, което можело да бъде счупено. Юмруците му се отпуснали; той последвал Изабел към мястото на пикника.
Отдалеч младите хора с техните летни рокли и бели ризи изглеждали като прекрасна картинка на брега на езерото. Чашите, които държали, били пълни с течност, която блещукала на слънчевата светлина, а тревата в краката им изглеждала достатъчно мека, че да вървиш бос по нея. В действителност всички те се потели под дрехите си, шампанското било топло, а ако някой събуел обувките си, рискувал да стъпи върху гъши изпражнения. Все пак всички се престрували, че се забавляват, с надеждата, че тази преструвка би могла да се превърне в истина.
Един млад мъж в края на групичката забелязал странната двойка, приближаваща се към тях — момиче с чудновати дрехи, придружено от мъж с тежка походка. Имало нещо особено в нея.
Той не отговорил на шегата на събеседника си, който се огледал, за да види какво е привлякло вниманието му, и също млъкнал. Групичката от млади жени, винаги бдителни по отношение поведението на младите мъже, дори когато се намират с гръб към тях, се обърнали да видят каква е причината за настъпилата тишина. Последвал ефектът на вълната — всички присъстващи се обърнали да видят новодошлите. И онемели, когато ги видели.
През ливадата вървяла Изабел.
Тя приближила групата, която се разделила да мине, както морето се разделило за Мойсей. Изабел преминала между тях и приближила брега на езерото. Там застанала на една плоска скала, която стърчала над водата. Някой приближил към нея с чаша и бутилка, но тя го отпратила с жест. Слънцето било ярко, пътят дотук — дълъг, и било необходимо нещо повече от шампанско, което да я разхлади.
Изабел свалила обувките си, окачила ги на едно дърво и като протегнала ръце напред, скочила във водата.
Групата надала възглас, а после, когато се показала на повърхността, водата се стичала от нея и тя приличала на картината „Раждането на Венера“.
Този скок във водата бил другото нещо, което хората помнели години по-късно, след като тя напуснала дома си за втори път. Те си спомняли и клатели глави в израз на съжаление и порицание. Момичето си е било смахнато през цялото време, смятали всички. Но в онзи ден това било отдадено на доброто настроение и всички й били благодарни. Изабел с лекота върнала настроението и събудила партито за живот.
Един от младите мъже, най-дръзкият, със светла коса и висок смях, изул обувките си, свалил вратовръзката си и скочил в езерото при нея. Последвали го трима негови приятели. За нула време всички младежи се озовали във водата, като се гмуркали, викали, крещели и се пръскали, демонстрирайки мускули и състезавайки се по атлетизъм.