— Какво смяташ да правиш? — попитала го тя.
— Ще отида да се видя със семейството. Чарли Ейнджълфийлд си пада малко отшелник, но ще му се наложи да се срещне с мен.
Госпожа Модели кимнала, което пък било нейният начин да покаже несъгласие с мъжа си, макар че той не знаел това.
— А майката? Какво знаеш за нея?
— Твърде малко.
И докторът се замислил, а госпожа Модели продължила ръкоделието си. След четвърт час той й казал.
— Може би ти трябва да отидеш, Теодора? Майката може би ще иска да види по-скоро жена, отколкото мъж. Какво ще кажеш?
И така, три дни по-късно госпожа Модели пристигна в къщата и почука на предната врата. Изненадана, че никой не й отваря, тя се намръщи — в края на краищата беше пратила съобщение, че ще ги посети, защо никой не я очаква, и заобиколи отзад. Кухнята беше пуста — само три ябълки на масата, кафяви, сбръчкани, започващи да загниват, почерняла от мръсотия кърпа за съдове близо до мивката, пълна догоре с мръсни чинии, и прозорец, през който не би могло да се види почти нищо. Тя сви устни, усетила тежкия въздух, изправи рамене, хвана здраво дръжката на чантата си от коруба на костенурка, и се отправи на кръстоносен поход. Минаваше от стая в стая, за да търси Изабел, но по пътя си срещна само мръсотия, бедност и запуснатост, които се таяха навсякъде.
Мисус се изморяваше лесно и не можеше да се качва по стълбите както преди, очите й недовиждаха и тя често се заблуждаваше, че е почистила, или мислеше да почисти, а после забравяше. Освен това знаеше, че на никого не му пука, така че основното й усилие бе да нахрани децата. Къщата беше мръсна и прашна, а когато картинката веднъж се влоши, тя си остава такава с десетилетия. И когато един ден Чарли не можа да намери кошчето за хартия в кабинета си, той просто хвърли хартията на пода на мястото, където то обикновено стоеше. Скоро му дойде наум, че е много по-лесно да го изхвърля веднъж в годината, вместо всяка седмица.
Госпожа Модели никак не хареса онова, което видя. Тя се навъси при вида на наполовина спуснатите завеси и въздъхна, като видя потъмнялото сребро, тенджерите на стълбите и нотните листи, които бяха разхвърляни навсякъде по пода в коридора. В гостната тя се наведе машинално, за да вдигне една карта за игра, която лежеше на пода, но когато се огледа наоколо, за да потърси остатъка от тестето, изпадна в отчаяние — толкова голям беше безпорядъкът. Поглеждайки безпомощно картата, тя видя прахта, която я покриваше, и като придирчива чистофайница я обзе желание да я остави някъде. Нетърпеливо се огледа да открие подходящо място, искаше й се веднага да прекъсне контакта между чисто бялата си ръкавица и мръсната, прашна, лепкава карта за игра. Накрая сви рамене и я остави върху дръжката на кожения фотьойл, после излезе от стаята с облекчение.
Библиотеката изглеждаше малко по-добре. Тя също беше прашна и килимът бе изтъркан и протрит, но книгите си бяха по местата, което все пак беше нещо. И точно когато бе готова да повярва, че в това мръсно, разхвърляно, хаотично семейство е останало, макар и нищожно чувство за ред, тя мина покрай някакво импровизирано легло. Забутано в един тъмен ъгъл, между две лавици, на него имаше само едно пълно с бълхи одеяло и мръсна възглавница. На пръв поглед госпожа Модели го взе за леглото на котката. После, като го огледа по-добре, забеляза ъгълчето на някаква книга да се подава под възглавницата. Издърпа я оттам. Беше „Джейн Еър“.
От библиотеката госпожа Модели прекоси музикалната стая, където цареше същият безпорядък, който бе видяла навсякъде, откъдето бе минала. Тук мебелите бяха подредени по странен начин, сякаш да улеснят някаква игра на криеница. Един стол лежанка бе обърнат с лице съм стената, друг стол бе наполовина скрит от шкаф, който бе издърпан от мястото си под прозореца — имаше широка следа върху килима зад него, където прахта не бе толкова дебела и зеленият цвят се виждаше доста по-отчетливо. Върху пианото стоеше ваза с почернели, изсъхнали стъбла, а около нея в идеален кръг лежаха изсъхнали листенца. Госпожа Модели посегна към едно от тях и го взе, но то се натроши и остави гадно жълто-сиво петно между пръстите й.
Обезсърчена, тя се отпусна на стола пред пианото.
Жената на доктора не беше лоша жена, тя наистина вярваше, че Бог вижда всичко, което прави, и чува всичко, което казва. Беше добронамерена и се опитваше да изкорени гордостта, към която бе склонна.
Какво ли е минало през ума й, седнала там на стола пред пианото, гледайки втренчено в пространството? Това са хора, които не могат да поддържат дори цветята във вазата си! Нищо чудно, че децата им нямат добро поведение! Същността на проблема, изглежда, неочаквано й се разкри чрез умрелите цветя, и тя разсеяно, с отсъстващо изражение свали ръкавиците си и докосна пръсти до черните и сивите клавиши.