И ние продължихме работата си.
Чарли не беше свикнал да решава проблемите.
А той имаше проблеми. Много проблеми. Дупки в покрива, счупени рамки на прозорците, гълъби, разрушаващи таванските помещения, но Чарли пренебрегваше всичко. Може би просто не ги забелязваше. Когато наводненията станаха прекалено много и последствията от тях прекалено лоши, той просто затваряше стаята и започваше да използва друга. Къщата бе достатъчно голяма в края на краищата. Дали в своя бавно подвижен мозък Чарли осъзнаваше, че другите хора поддържат къщите си? Но, от друга страна, разрухата, унищожението бяха неговата естествена среда. Той се чувстваше у дома си сред тях.
Все пак жената на доктора, която лежеше като мъртва в музикалната стая, беше проблем, който не можеше да се подмине. Ако бе някой от нас, както и да е… Но външен човек! Това беше друг въпрос. Нещо трябваше да се направи, въпреки че Чарли нямаше представа какво да бъде то и затова гледаше вцепенено жената, докато тя потръпна с ръце и простена. Чарли може да беше глупав, но знаеше какво означава това. Задаваше се бедствие.
Мисус бе изпратила Джон-да-диг да повика доктора и той пристигна. За кратко изглеждаше, че предчувствието за надвисналата беда е преувеличено, защото се оказа, че жената на доктора не бе ударена лошо, нямаше дори сътресение. Тя отказа чашката бренди, прие чая и след малко вече се чувстваше добре.
— Беше жена — каза тя. — Една жена в бяло.
— Глупости — намеси се Мисус, изведнъж напълно сигурна и категорична. — В къщата няма никаква жена в бяло.
Сълзите в кафявите очи на госпожа Модели заблестяха, но тя бе непреклонна.
— Казвам ви, една жена, някаква неясна фигура, беше на лежанката. Тя чу пианото, стана и…
— Ти добре ли я видя? — попита доктор Модели.
— Не, само за един миг.
— Ето на! Виждате ли! Не може да бъде! — прекъсна я Мисус. — Тук няма никаква жена в бяло. Сигурно сте видяла дух.
Тогава за пръв път се чу гласът на Джон-да-диг.
— Хората казват, че в къщата има дух.
За миг цялата група погледна към счупената цигулка, захвърлена на пода, и всички си помислиха за подутината, която се бе оформила върху слепоочието на госпожа Модели. В този момент на вратата се появи Изабел. Слаба и стройна като върба, тя носеше бледожълта рокля; косата й бе разчорлена, а очите й, макар и красиви, бяха луди.
— Може ли това да е човекът, когото си видяла? — попита докторът.
Госпожа Модели се вгледа в Изабел. Колко нюанса делят бялото от светложълтото? Къде точно е границата между тънка и слаба? Доколко един удар в главата може да въздейства върху паметта на човека? Тя махна с ръка, сетне загледа зелените като изумруди очи и откри пълно съвпадение със спомена си. Поне така реши.
— Да. Това е човекът.
Мисус и Джон-да-диг тайно размениха един поглед.
Докторът в това време насочи вниманието си към Изабел. Той я огледа отблизо, внимателно и любезно, с тревога, скрита в очите му, докато й задаваше въпрос след въпрос. Когато тя отказваше да отговаря, той не се смущаваше, но когато отговаряше — дяволито, глуповато, нетърпеливо, — той слушаше внимателно и кимаше с глава, докато си водеше записки в бележника. Когато взе китката й, за да измери пулса, той смаян забеляза белезите и раните от вътрешната страна на ръката й.
— Тя сама ли си причинява това?
Мисус промърмори неохотно, но честно „Да“, а докторът сви устните си с безпокойство.
— Може ли говоря с вас, сър? — обърна се той към Чарли, който гледаше отнесено, но докторът го хвана здраво за лакътя и го поведе навън от стаята. — Да речем, в библиотеката?
Мисус и жената на доктора изчакаха в музикалната стая, като се преструваха, че не обръщат внимание на звуците, които идеха от библиотеката. Първо се чуваше един-единствен глас, спокоен и уравновесен. Когато той замлъкна, се чу викът „Не!“, „Не!“, а после пак ниският, монотонен и спокоен глас на доктора. После известно време не се чуваше нищо, а след това чухме протестите на Чарли, преди вратата да се отвори и докторът да излезе, сериозен и потресен. Зад него се понесе вой на отчаяние и безпомощност, но докторът само премига и дръпна вратата зад себе си.
— Ще уредя формалностите с приюта — каза на Мисус той. — Оставете транспорта на мен. В два часа удобно ли ще бъде?
Разстроена, тя кимна с глава.
В два часа в къщата пристигнаха трима мъже и поведоха Изабел към двуколката, която чакаше на алеята. Тя се настани покорно на седалката и не обърна внимание, че конете запрепускаха бързо.
Близначките безгрижно рисуваха кръгове с краката си в чакъла на алеята. Чарли стоеше на стълбите и гледаше след отдалечаващата се двуколка, докато тя се смали. Той имаше вид на дете, чиято любима играчка е била изтръгната от ръцете му и то не може да повярва — все още не! — че това наистина се е случило. Мисус и Джон-да-диг го наблюдаваха с безпокойство, очаквайки да настъпи моментът на осъзнаването.