Кабриолетът стигна до портата при къщичката на портиера и изчезна през нея. Чарли продължи да гледа втренчено отворените врати три, четири, пет секунди. После устата му се отвори. Тя приличаше на див отвор, конвулсивен и тръпнещ — дяволско гърло, което разкри гърчещия се език, сочната червенина на глътката му, следите от слюнка, набраздили тъмната кухина.
Ние наблюдавахме омагьосани, очаквайки ужасния звук, който щеше да се появи от зейналата уста, но звукът не бе готов да излезе. Няколко дълги секунди той се събираше, акумулираше се вътре в него, докато изпълни цялото му тяло. Най-накрая Чарли се свлече на колене на стълбите и викът излезе от него. Това не бе слонският рев, който очаквахме, а едно носово, заглушено пръхтене.
За миг момичетата вдигнаха очи от кръгчетата, който рисуваха, сетне се върнаха безучастно към играта си. Джон-да-диг стисна устни, обърна се и се запъти към градината и работата си. Мисус отиде при Чарли, сложи ръка на рамото му и се опита да го накара да се прибере в къщата. Но той беше глух за думите й и само смъркаше и писукаше като обиден ученик.
И това беше всичко.
Това беше всичко? Думите странно смекчаваха изчезването на майката на мис Уинтър. Беше съвсем ясно, че тя не мислеше за родителските качества на Изабел: думата „майка“, изглежда, липсваше от речника й. И това бе напълно разбираемо: от всичко, което чух, става ясно, че на Изабел са й липсвали всякакви майчински чувства. Но коя бях аз, че да съдя за отношенията на другите хора с техните майки?
Затворих книгата, пъхнах молива в спиралата на бележника си и станах.
— Ще бъда тук след три дни — напомних. — Ще се върна в четвъртък.
И я оставих сама с нейния вълк.
Кабинетът на Дикенс
Приключих със записването на последния разказ. Бях изхабила цяла дузина моливи и се заех да ги подостря — един по един пъхах върха им в острилката. Ако въртите острилката бавно и равномерно, понякога може да получите спирала от къдрава стърготина, която се извива и клатушка по целия си път до кошчето за хартия. Но тази вечер бях изморена и стърготините се чупеха под собствената си тежест.
Мислех си за историята, която чух. Таях топли чувства към Мисус и Джон-да-диг. Чарли и Изабел ме изнервяха. Докторът и жена му имаха искрени мотиви, но подозирах, че тяхната намеса в живота на близначките нямаше да донесе нищо добро.
Самите близначки ме озадачаваха. Знаех какво мислят другите хора за тях. Джон-да-диг смяташе, че не могат да говорят правилно; Мисус вярваше, че не разбират живите хора; селяните бяха убедени, че нещо в главите им не е наред.
Онова, което не знаех, а то бе повече от странно, беше какво мисли самата мис Уинтър. Разказвайки своята приказка, тя бе като светлина, която осветяваше всичко, с изключение на себе си. Тя бе изчезващата точка в сърцето на разказа. Тя казваше „те“, по-рядко казваше „ние“; липсата на „аз“ ме смущаваше.
Знаех какво щеше да ми отговори, ако я попитам.
— Госпожице Лий, ние сключихме споразумение.
Вече й бях задавала въпроси за един или два детайла от историята и въпреки че от време на време тя отговаряше, когато не искаше да го направи, ми напомняше първата ни среща.
— Без измами, без прескачане напред. Без въпроси. Дълго време се примирявах с положението, но същата онази вечер се случи нещо, което хвърли известна светлина по въпроса.
Подредих бюрото си и започнах да си стягам багажа, когато на вратата се почука. Отворих и видях Джудит в коридора.
— Мис Уинтър пита дали имате време да се видите с нея за малко.
Не се съмнявах, че това беше учтивият превод на Джудит на много по-грубото „Доведи госпожица Лий“. Довърших сгъването на блузата си и слязох в библиотеката.
Мис Уинтър седеше в обичайното си положение на обичайното си място. Огънят в камината гореше, но въпреки това стаята тънеше в тъмнина.
— Бихте ли искали да светна? — попитах от прага.
— Не — отговорът й дойде от разстояние, така че прекосих пътеката между лавиците, за да отида до нея. Капаците бяха отворени и тъмното, осеяно със звезди небе се отразяваше в огледалата.
Когато я приближих, на танцуващата светлина от камината видях, че мис Уинтър бе объркана. Аз седнах мълчаливо до успокояващата топлината на огъня и се загледах в нощното небе. Мина почти четвърт час в мълчание, а аз търпеливо чаках.