Най-накрая тя проговори.
— Виждали ли сте онзи портрет на Дикенс в кабинета? Мисля, че художникът се казва Бас. Имам някъде една репродукция от него, ще я потърся за вас. Както и да е. Дикенс е изобразен, бутнал стола си назад от бюрото и дреме, очите му са затворени, брадата му опира в гърдите. Носи чехли. Около главата му се въртят и плуват като цигарен дим из въздуха книгите му: някои са се струпали над листовете хартия върху бюрото, други се носят зад него или се спускат надолу, сякаш вярват, че са в състояние да стъпят на краката си на пода. И защо не? Те са представени със същите ясни линии, както и самият автор, така че защо да не бъдат истински като него! Те са по-истински, отколкото книгите по лавиците, загатнати само с едва видими щрихи тук и там, които на места избледняват и се стопяват в призрачното нищо.
Сигурно се чудите защо ви говоря за тази картина. Помня я така добре, защото тя изобразява начина, по който преживях живота си. Аз затворих вратата си за света, изолирах се в кабинета си само с хората, създадени от моето въображение. Почти шейсет години подслушвах безнаказано живота на хора, които не съществуват. Надничах безсрамно в сърцата и тоалетните им. Навеждах се над раменете им, за да следвам движенията на пачите пера, докато те пишеха своите любовни писма, завещания и признания. Наблюдавах как любовниците се любят, как убиецът убива, как децата играеха на ужким нещата, които си представяха. Затвори и бордеи отваряха вратите си за мен; галеони и камилски кервани ме пренасяха през морета и пясъци; столетия и континенти падаха по мое нареждане. Шпионирах злодеянията на могъщите и свидетелствах за благородството на бедните и слабите. Навеждах се толкова ниско над спящите в техните легла, че те можеха да почувстват дъха ми върху лицата си. Виждах сънищата им.
Кабинетът ми е пълен с образи, очакващи да бъдат написани. Измислени хора, нетърпеливи за живот, които ме дърпат за ръкавите и викат: „Аз съм следващият! Хайде! Мой ред е!“ Трябва да избирам. А веднъж избера ли, другите си лягат кротко за десет месеца или година, докато стигна до края на историята и врявата започва отново.
И все пак често през всички тези години вдигах главата си от страницата — в края на приказката или за кратка пауза на размисъл, след някоя смъртна сцена или просто понякога само за да потърся най-правилната, най-точната дума и виждах едно лице зад тълпата. Едно познато лице. Бледа кожа, червена коса, сериозни зелени очи. Знаех абсолютно точно коя е тя и все пак бях изненадана да я видя. Всеки път тя успяваше да ме изненада, да ме хване неподготвена, когато бях беззащитна. Често отваряше уста, за да ми проговори, но от десетилетия бе твърде далеч, че да я чуя. И освен това скоро свикнах дотолкова с нейното присъствие, че можех да извърна погледа си и да се престоря, че не съм я забелязала. Мисля, че тя не разбра това.
Хората се чудят какво ме прави толкова плодовита. Ами ще кажа: тя е причината. Заради нея. Ще започна нова книга пет минути след като съм завършила последната, защото, ако вдигна очи от бюрото си, това значи да срещна нейните очи.
Годините минаваха, броят на моите книги в книжарниците растеше. И постепенно тълпата от персонажи, плуващи във въздуха на моя кабинет, започна да оредява. С всяка книга, която бях написала, врявата от гласове ставаше все потиха, чувството за суетня в главата ми намаляваше. Лицата, настояващи за внимание, изчезваха, но винаги в края на групата и все по-близо с всяка завършена книга стоеше тя. Тя неизменно беше там. Момичето със зелените очи. Тя очакваше мен.
Дойде денят, в който написах последния ред на моята последна книга. Написах последното изречение и поставих последната точка. Знаех какво следва. Моливът се плъзна от ръката ми и аз затворих очи.
— Е! — чух я да казва, или може би това бях аз. — Сега вече сме само ние двете.
Поспорих малко с нея.
— Това никога няма да стане — казах й. — Беше толкова отдавна. Бях само дете. Забравила съм — макар че само си измислях тези оправдания.
— Но аз не съм забравила — отвърна ми тя. — Помниш ли, когато…
— Дори аз разпознавам неизбежното, когато го видя. Помня.
Слабото вибриране във въздуха утихна. Обърнах очи към мис Уинтър. Нейните зелени очи гледаха в една точка на стаята, сякаш всеки момент щеше да види детето със зелените очи и медночервената коса.
— Момичето сте вие.
— Аз? — погледът на мис Уинтър бавно се отмести от призрачното дете и се насочи към мен. — Не, тя не е аз. Тя е… — сякаш се поколеба. — Тя е някой, който бях някога. Детето престана да съществува преди много, много време. Животът й свърши една нощ в пожара така сигурно, все едно че загина в пламъците. Човекът, когото гледате пред вас сега, е нищо.