Нямаше нищо интересно в село Ейнджълфийлд. Една-единствена улица, чиято дървена табела казваше с логична простота — „Улицата“. Подминах дузина вили, построени на двойки. Тук-там имаше отличителни белези — голямо тисово дърво, детска люлка, дървена пейка, но по-голяма част от къщите със спретнатите си красиви покриви от слама, с белите триъгълни фронтони и семплата, сдържана артистичност на тухлите си приличаха със съседните като две капки пода.
Прозорците им гледаха към нивите, оградени с плетове и огради и тук-там нашарени с дървета. По-надалеч се виждаха овце и крави, после рядка горичка, зад която според моята карта се простираше еленовият парк. Всъщност трябва да подчертая, че не видях никаква следа от човешко присъствие, докато не стигнах до сградата, в която се помещаваха пощата и смесеният магазин.
Две деца, облечени с жълти мушами, излязоха от магазина и затичаха по пътя към майка си, която бе спряла пред пощенската кутия. Тя беше дребна, светлокоса жена, която се опитваше да залепи марките върху пликовете, без да изпусне вестника, който държеше под мишницата си. По-голямото дете — момченце, посегна да хвърли опаковката от бонбона си в кошчето, което бе до пощенската кутия. То се наведе да вземе опаковката и на сестра си, но тя се възпротиви.
— Аз също мога! Мога и сама!
Момиченцето се надигна на пръсти, протегна ръчичка, пренебрегвайки протестите на брат си, хвърли хартийката към зейналата уста на кошчето. Вятърът я подхвана и я понесе по улицата.
— Видя ли! Казах ти!
Двете деца се обърнаха и се хвърлиха едно към друго, сетне внезапно спряха, защото ме видяха. Два руси бретона падаха над две двойки еднакви кафяви очи. Две устенца се отвориха от изненада. Не бяха близнаци, не. Но със сигурност бяха родени едно след друго. Спрях да взема хартийката и им я подадох. Момиченцето пристъпи напред, понеже искаше да я вземе. Брат й, по-внимателен и предпазлив, протегна ръка, да й препречи пътя, и извика „Мамо!“
Светлокосата жена погледна, за да види какво става.
— Няма нищо, Том. Остави я да я вземе.
Момиченцето взе хартийката от ръката ми, без да ме погледне.
— Кажи благодаря — извика майка й.
Децата го направиха с доста тихи гласчета, сетне се обърнаха и изтичаха. Този път жената вдигна дъщеря си, за да стигне до кошчето, оглеждайки фотоапарата ми със скрито любопитство.
Ейнджълфийлд не беше място, където бих могла да остана незабелязана.
Тя ми отправи една доста резервирана усмивка.
— Приятна разходка — каза и се обърна да последва децата си, които вече тичаха надолу по улицата.
Аз ги гледах как се отдалечават.
Децата тичаха и се въртяха, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Те сменяха посоката най-неочаквано, правеха непредвидими промени в скоростта, но всичко ставаше с телепатична синхронизация. Това беше истинска, безхитростна и перфектна близост. Бих искала да ги погледам по-дълго, но се опасявах, че може да се обърнат и да ме хванат, че ги наблюдавам, затова си тръгнах.
След неколкостотин ярда пред мен се появи къщичката на вратаря. Двете крила на желязната порта не само че бяха затворени, но бяха като заварени към земята и едно към друго чрез виещите се филизи на дивия бръшлян, който се промушваше и излизаше през дупките на сложната като плетка метална врата. Над нея се извисяваше бледа каменна арка, страните й се разширяваха и преминаваха в две малки едностайни постройки с прозорци. На единия от прозорците бе прикрепено парче хартия. Закоравелият непоправим читател, каквато бях аз, не можеше да устои на изкушението: прекрачих през високата мокра трева, за да прочета какво пише. Това обаче бе призрачна бележка. Беше останало цветното лого на строителна компания, но под него имаше само две бледосиви петна с формата на снимки и едно малко по-тъмно, но не съвсем — следа от подпис. Имаше формата на нещо написано, но значението му бе заличено от месеците слънце.
Приготвих се да вървя доста дълго покрай стената, за да открия начин да вляза вътре. Но направих само няколко стъпки и стигнах до малка вратичка в стената, която бе затворена с най-обикновено резе. За секунда се озовах вътре.
Някога алеята е била посипана с чакъл, но сега камъчетата под краката ми бяха разпръснати и размесени с пръст и поникнала трева. Нейният дълъг завой водеше към малка каменна църква с покрита портика към църковния двор, сетне завиваше в друга посока зад обсега на дърветата и храстите, които скриваха изгледа. Двете страни на алеята бяха гъсто обрасли; клонките на различни храсти се бореха за пространство, а в краката им треви и плевели се промъкваха във всяко празно местенце, което можеха да открият.